— Знаех си. Сътворили сте проходи, портали с фиксирани изходи. Как го постигате това, Котильон?
— О, не е наше дело, уверявам те. Просто се натъкнахме на тях, така да се каже.
— Азатите.
— Браво. Умът ти винаги е бил остър, Бен Делат.
Магът изсумтя.
— Не съм използвал това си име от много време.
— Тъй ли? Кога беше последният път — помниш ли?
— Тези Азат — рече Бързия Бен, явно пренебрегвайки въпроса. — Самият Дом на Сянката, тук в това селение, нали? Той някак е завладял портала, първоначалния портал. Куралд Емурлан. Домът съществува както като хвърлена сянка, така и като същинската си физическа проява. Никакво разграничение не може да се направи между двете. Връзка… но това не е необичайно за конструкциите Азат. Необичайното е, че този портал към Куралд Емурлан е бил уязвим на такова завладяване.
— Необходимост вероятно — отвърна Котильон и се намръщи, щом видя приближаващите се към брега вълни и източника им — някъде далече навътре. „Изобщо не е каквото изглежда…“
— Какво имаш предвид?
Богът сви рамене.
— Селението е разбито. Умиращо.
— Азатите да са взели участие в изцеряването на късовете? Съзнателно? По замисъл, от разум? Или така, както засъхва кръвта, за да образува коричка? Да не би Азатите да не са нищо повече от някакъв вид естествена имунна система, както нашите тела се стягат, за да се борят с болестта?
— Мащабът на научното ти познание е впечатляващ, Бързи Бен.
— Остави това. Лабиринтите са върховното жертвоприношение на К’рул — собствената му плът, собствената му кръв. Но не и Древните лабиринти — или така поне вярваме. Чии жили са били отворени, за да се създадат те, Котильон?
— Де да знаех. Наистина не знам. А и все едно, съмнявам се, че е важно. Дали Азатите просто реагират на увреждане, или зад действията им съществува насочващ разум? Не мога да ти отговоря. Съмнявам се, че някой би могъл. Важно ли е изобщо?
— Не знам, честно. Но незнанието ме изнервя.
— Имам ключ за теб — каза след миг Котильон. Трул Сенгар и Онрак вече се приближаваха към тях. — За вас тримата всъщност. Стига да го искате.
— Има ли избор?
— Не и за тях — отвърна Котильон и кимна към Трул и Т’лан Имасс. — Но биха могли да се възползват от помощта ти.
— Същото беше в сила и за Калам Мекхар — каза Бързия Бен. — Да не говорим за адюнкта Тавори.
— Те оцеляха — отвърна Котильон.
— Не можеш да си сигурен обаче — не и за Калам. Не можеш да си напълно сигурен, нали?
— Той беше жив, когато Скръбният дом го взе.
— Така твърди Сенкотрон.
— Той не лъже.
Чародеят се изсмя горчиво.
— Калам е жив, Бързи Бен. Скръбният дом го държи извън обсега на самото време. Той ще се изцери. Отровата ще закърнее, ще стане инертна. Сенкотрон спаси живота му.
— Защо?
— Виж, на този въпрос е по-трудно да се отговори — призна Котильон. — Може би просто за да се противопостави на Ласийн, и не бива да се изненадваш, ако причината е само това. Повярвай ми, за Сенкотрон тя е достатъчна. — „Радвай се, Бен Адефон Делат, че не ти казвам истинската причина.“
Трул Сенгар и Онрак дойдоха при тях. Новото копие на Тайст Едур — с каменен връх — бе стегнато на гърба му. Носеше дълго наметало срещу студа, от тъмночервена вълна — едно от по-полезните съкровища, намерени в дългата къща. Беше закопчано със сребърна брошка, изобразяваща някакъв стилизиран чук. Скелетната фигура на Онрак Прекършения бе толкова разбита и очукана, че беше цяло чудо как все още се държи цял.
Т’лан Имасс заговори:
— Това езеро, бог. Брегът отсреща…
— Какво?
— Не съществува. Котильон кимна.
— Как е възможно това? — попита Трул Сенгар. — Онрак казва, че от другата страна няма портал. Че всъщност няма нищо.
Котильон прокара длан през косата си, после се почеса по брадичката — съзнавайки, че има нужда от бръснене — и примижа над водата.
— Другият край е… нерешен.
— Какво означава това? — попита намръщено Бързия Бен.
— За да разберете, трябва да отидете там, магьоснико. Тримата. Натам е пътят ви. И трябва да тръгнете скоро.
— Извинявай, че не сме толкова силно впечатлени — каза сухо Тайст Едур. — Последният кошмар, в който ни отпрати, ни превърна в доста неохотни търсачи на приключения. Трябва ни по-сериозно основание, Котильон.
— Предполагам.
— Чакаме — каза Бързия Бен и скръсти ръце.
— Уви, не мога да ви помогна. Всяко обяснение, което опитам, ще повлияе на възприятието ви за онова, което ще откриете в края на пътуването си. А това не бива да се позволи, защото начинът, по който възприемате, ще оформи и всъщност ще определи реалността, която ви очаква. — Въздъхна отново. — Знам, че не помага много.