— Тогава повикай Сенкотрон — каза Трул Сенгар. — Може би той ще се справи по-добре.
Котильон сви рамене и кимна.
След десетина удара на сърцето от нищото изникна общо взето безформена сянка, от която се появи чвореста тояга, стисната от мършава разкривена ръка. Богът се озърна наоколо, после погледна надолу и разбра, че е нагазил до глезените във вода. Изсъска, надигна пешовете на опърпаното си наметало и заподскача до сухия бряг.
— Много смешно, нали? — възкликна. — Нещастници, всички до един. Какво искате? Зает съм. Не разбирате ли? Зает.
Онрак посочи с костеливата си ръка към езерото.
— Котильон иска да ни прати отвъд тази вода, на мисия, която не иска да обясни, за да постигнем цели, които отказва да определи, в място, което не може да опише. Ето защо призоваваме теб, о, безформени, да ни кажеш онова, което той не иска.
Сенкотрон се изкикоти.
Котильон извърна поглед настрани. Подозираше какво предстои.
— С удоволствие, о, костеливи. Отговарям ето така. Точно както си мисли Котильон е. Петелът умря от скръб.
И Сенкотрон се завихри и се стопи в нищото, сподирен от ругатнята на Бързия Бен.
— Продоволствието е пред дългата къща — каза Котильон. — Донесете го тук. Ще ви чака лодка. Сбогувайте се с Майнала и децата колкото може по-кратко. Пътят е дълъг и труден, а времето ни изтича.
Миришеше на лед. Скорген Кабан се доклатушка до носа при Шурк Елале, която стоеше там сякаш неподвластна на студа и вълните, дори бузите й, пердашени от бурния насрещен вятър, не бяха зачервени. Странна жена, наистина. Тайнствена, незадоволима, неземна. Беше като древна морска богиня, излъчваща похот сукуба, прелъстила ги всички към ориста им… но не, тази мисъл не беше добра, не и сега, нито никога. Или поне докато той плаваше с нея.
— Капитане! Става рисковано — ледените планини наближават протока по-бързо от нас! Откъде дойдоха, в името на Блудния?
— Ще се справим — увери го Шурк Елале. — Завиваме към подветрената страна на острова — ще го удари откъм северозападния бряг. Ще е учудващо, ако стените на цитаделата от онази страна удържат на това, което иде. Погледни разлива, Хубав — само ледени късове. Откъдето и да са дошли, ще пометат целия бряг.
— Адски е студено — изръмжа Скорген. — Може би да обърнем назад, а, капитане? Оная флота така и не ни последва. Можем да се отправим към устието на Ледер…
— И да измрем от глад, преди да сме стигнали и до средата? Не, Хубав, Втори девичи форт вече е независим и за мен това е доста привлекателно. Освен това съм любопитна. Ти не си ли?
— Не толкова, че да рискувам ледовете да ни смажат, капитане.
— Ще се справим.
Пяната по гребена на надигащите се ледени плочи беше с цвета на стара кожа, осеяна с корени, изпочупени дървета и огромни камъни, които сякаш се опълчваха на дърпането към дъното — поне достатъчно дълго, за да се появят над водата като предния ръб на връхлитащо свлачище, затъркаляло се пред бурята, преди с неохота да изчезне в морските дълбини.
От тази гигантска връхлитаща вълна като гнили парцали изригваше мъгла, раздрана и накъсана от свирепия вятър.
Шурк Елале стоеше на кърмата и гледаше настигащия ги бесен щорм. Още съвсем малко и щяха да заобиколят скалистия нос на острова, който изглеждаше достатъчно здрав, за да спре леда.
Поне така се надяваше. В противен случай пристанището на Втори девичи бе обречено. „Както и моят кораб, и екипажът.“ Колкото до нея самата, е, ако успееше да избегне леда, сигурно щеше да може да се измъкне, може би дори да се качи на някой кораб за дългия път до континента.
„Няма да се стигне до това. Островите не се местят. Това, което ни гони, е само външен ръкав и много скоро ще стихне. Блудния да ни пази, какво ли е сполетяло родината на едурите — целият им бряг сигурно е пометен — или напълно потопен. Какво е разкъсало бента, това искам да знам.“
Със стон, „Немряща благодарност“ заобиколи носа, вятърът бързо загуби силата си и корабът се успокои и започна пълзенето си в ограденото с високи стени пристанище. Затворнически остров наистина — всички доказателства си стояха: масивните укрепителни съоръжения, кулите с амбразури, извърнати както към морето, така и към сушата. Огромни балисти, мангонели и скорпиони, поставени на всяко удобно място. В самия залив пък на островчета от струпани камъни имаше малки укрепления, окичени със сигнални флагове, и до тях чакаха бързи лодки, всяка с по десетина гребци.
На котва сред покритите с бели гребени води се поклащаха кораби. Дребни фигури притичваха по кейовете, като мравки в разритан мравуняк.
— Хубав, хвърляме котва от другата страна на онзи странен на вид дромон. Изглежда, никой няма да ни обърне много внимание — чуваш ли онзи рев? Северозападният бряг вече е ударен.