Шурк Елале изгледа сърдито първия си помощник, но като повечето мъже, той бе неотзивчив на подобни невербални предупреждения.
— Значи петнайсетте дока ще ги взема сега — каза хладно Пити. — Плюс петте дока такса, ако имате намерение да дойдете на брега за продоволствие или за продаване на товара си, или за двете.
— Изобщо не споменахте за петте…
— Виж какво — прекъсна го Шурк Елале. — Слез долу при Бревити — може да има въпроси за стоките ни.
— Слушам, капитане. — Скорген погледна ядосано Пити и закуцука към трапа.
Пити примижа за миг към Шурк Елале, после заоглежда моряците по палубата.
— Вие сте пирати.
— Стига глупости. Ние сме независими търговци. Вие нямате затворници на острова, аз нямам пирати на кораба.
— Какво намекваш с това изявление?
— И да намеквам нещо, явно не го схващаш. Доколкото разбирам, не си пристанищният началник, а само събирач на такси. — И се обърна, защото първи помощник Скорген и след него Бревити се появиха на палубата. Очите на ниската жена бяха грейнали.
— Пити, не можеш да си представиш какво карат!
— Е, на това му се вика сбит доклад — каза Шурк Елале. — Бревити, постарай се да уведомиш пристанищния началник, че желаем да пристанем на един от каменните кейове, за да можем по-ефективно да разтоварим стоката си. Един пратеник до потенциалните ни купувачи също може да се окаже… заслужаващ възнаграждение. — Погледна Пити и добави: — Колкото до таксите за закотвяне и приставане, ще го уредя пряко с пристанищния началник, щом уговорим комисиона за същия.
— На хитра ли ще ми се правиш! — сопна се Пити. — Трябваше да доведа едно отделение — щеше ли да ти хареса, а, капитане? Да поровим тук-там, да видим как изглеждат нещата наистина. Щеше ли да ти хареса?
— Бревити, кой управлява Втори девичи? — попита Шурк Елале.
— Брулиг, капитане. Той е Старши магистърът на Предполагаемото събрание. И е Шейк.
— Предполагаемото събрание? Сигурна ли си, че употреби подходящата дума, момиче? Предполагаемото?
— Точно както казах. Така е, нали, Пити?
— Капитанката се мисли за много хитра, но не е толкова хитра, нали? Чакай само да се срещне с Брулиг, да видим тогава няма ли да се изненада…
— Едва ли — отвърна Шурк. — Случайно познавам Брулиг. Знам дори престъплението, заради което го пратиха тук. Единствената изненада е, че още е жив.
— Никой не може лесно да убие Брулиг — заяви Пити.
Един от екипажа избухна в смях, но бързо го обърна на кашлица.
— Ще изчакаме отговора на пристанищния началник — заяви Шурк Елале.
Пити и Бревити се върнаха на лодката си и отплуваха.
— Тъпачки — измърмори Скорген Кабан.
— Остров, пълен с родени вътре затворници — отвърна тихо Шурк. — Изненадва ли те изобщо? И не стига това, ами и пълнокръвен шейк — който между другото е напълно луд — управлява кокошарника. Уверявам те, престоят ни тук ще се окаже интересен.
— Мразя интересното.
— И може би изгоден.
— О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
Удинаас седеше и я гледаше как почиства и смазва оръжието си. Едурско оръжие, положено в ръцете й от воин Тайст Едур. Вече й трябваше само къща, за да може да го зарови това проклето нещо. О, да, и щастливото завръщане на бъдещия съпруг. Какво пък, може би това не означаваше нищо: просто услужлив жест от един от братята на Феар — единственият брат Сенгар, когото Удинаас всъщност уважаваше. Може би, а може би не.
Несекващото пеене бръмчеше монотонно през каменните стени, звук още по-мрачен от глухото пъшкане на жените едур по време на траур. Магьосниците на Оникса бяха на съвет. Ако в това твърдение се съдържаше някаква истина, то жреческият вариант на езика им бе непонятен и лишен от ритъма, долавян както в песен, така и в слово. А ако не беше нищо повече от пеене, значи старите глупаци не можеха да се споразумеят дори за темпото.
А той беше смятал Тайст Едур за странни. Не бяха нищо в сравнение с тези Тайст Андий, които бяха докарали мрачното отношение към света до нечовешки крайности.
Нищо чудно обаче. Андара бе разпадащо се здание от черен камък в подножието на запълнена със смет тясна клисура. Изолирано като затвор. Отвесните скали бяха нашарени с пещери, осеяни с грубо иззидани помещения, като гигантски издути мехури по протежението на лъкатушещи тунели. Имаше бездънни ями, задънени проходи, преходи толкова стръмни, че не можеха да се преодолеят без въжени стълби. Изровени кухи кули пронизваха като преобърнати шпилове скалната твърд, а над подземните пропасти в дъга се извиваха мостове от бяла пемза, укрепени без хоросан. На едно място имаше езеро от втвърдена лава, по-гладко от излъскан от вятъра лед — обсидианът бе прошарен с червено. Това бе Залата за събиране, там можеше да се побере цялото население — босоноги, — за да гледа безкрайните прения на Господарите Риви, известни иначе като Чародеите на Оникса.