Господар на Скалата, на Въздуха, на Корена, на Тъмната вода, на Нощта. Петима магьосници всичко, които се дърлеха за реда на процесиите, йерархията на изкупителните жертви, подходящата дължина на халатите на Оникса и Блудния знае за още какво. Полуобезумели невротици.
От онова, което Удинаас бе успял да разбере, не повече от петнадесетина от близо петстотинте обитатели — освен самите магьосници — бяха чисти Тайст Андий, а от тях само трима бяха виждали дневна светлина — и странно я наричаха ослепените звезди. Само трима изобщо се бяха изкатервали до света горе.
Нищо чудно, че всичките бяха побъркани.
— Защо когато някои хора се смеят, звучи все едно, че плачат? — попита Удинаас.
Серен Педак вдигна очи от меча на коленете си и го погледна.
— Не чувам никакъв смях. Нито плач.
— Нямах предвид високо — каза той.
Феар Сенгар — седеше на една каменна пейка — изсумтя:
— Скуката отнема последните частици здрав разум от ума ти, робе. На мен поне няма да ми липсват.
— Магьосниците и Силхас вероятно обсъждат формата на екзекуцията ти, Феар Сенгар — каза Удинаас. — Ти си най-омразният им враг в края на краищата. Дете на Предателя, Чедо на лъжи и така нататък. Добре подхожда на великия ти подвиг поне за момента, нали? В змийското гнездо всеки герой трябва да го направи това, нали? И мигове преди да дойде ориста ти, изсъсква вълшебният меч и злите изчадия гинат с десетки. Чудил ли си се някога какви трябва да са последствията от такова клане? Ужасяващо обезлюдяване, разбити семейства, плачещи бебенца — и премине ли се този съдбоносен праг, тогава неизбежното унищожение е гарантирано, надвисва над тях като зловещ призрак. О, да, чул съм каквото е трябвало, докато бях дете, епичните сказания, поеми и всичко останало. Но винаги съм започвал да се тревожа… за онези зли изчадия, жертвите на блестящите герои и на тяхната непоклатима правота. Искам да кажа, лошите нахлуват в убежището ти, в скъпия ти дом, и ти, разбира се, се опитваш да ги убиеш и да ги изядеш. Кой не би го сторил? Ето ги там, грозновати уж и шавливи на вид, плетат си там някакви примки или нещо такова. И изведнъж шок! Вдига се тревога! Натрапниците някак са се измъкнали от веригите си и смъртта се вихри във всеки коридор!
Серен Педак прибра меча в ножницата и каза:
— Мисля, че бих искала да чуя твоята версия за такива истории, Удинаас. Как ти се иска да ги преобърнеш. Поне ще убием времето.
— Не ми се ще да покваря невинните уши на Кетъл…
— Тя спи. Напоследък все спи.
— Може би е болна.
— Може би знае как да изчаква нещата — отвърна Аквиторът. — Продължавай, Удинаас. Как се преобръща твоят героичен епос, ревизираното от теб издание?
— Ами, първо, скритото леговище на злите. Назрява криза. Всичките им приоритети са се объркали — идва някакъв много зъл владетел без никакви водачески умения или нещо такова. Тъй че, имат си тъмници и хитроумни, но в крайна сметка неефективни инструменти за мъчение. Имат си огромните казани, очакващи човешка плът — но уви, никой не се е вясвал насам в последно време. В края на краищата леговището им уж е прокълнато, място, откъдето никой търсач на приключения никога не се връща — все съмнителна пропаганда, разбира се. Леговището всъщност е добър пазар за дървосекачи и събирачи на катран — огромни огнища, факли и мъждиви маслени светилници. Това е проблемът с подземните леговища — тъмни са. Нещо по-лошо, на всички там им е студено през последните осемстотин години. Както и да е, дори леговище на злите има нужда от потребностите за нормално съществуване. Зеленчуци, горски плодове, подправки и лекове, платове и грънци, кожи и плъст, шапки със зловещ вид. Разбира се, изобщо не споменавам всичките там оръжия и ужасяващи униформи.
— Отклоняваш се от сюжета, Удинаас — отбеляза Серен Педак.
— Така е, и това също е съществен момент. Животът е такъв. Отклоняваме се. Също като въпросните зли изчадия. Криза — няма нови пленници, никакво прясно месо. Дечицата гладуват. Пълно бедствие.
— Какво е решението?
— Ами, измислят си история. Магически предмет в тяхно притежание, който да подмами глупците в леговището им. Разумно е, ако си помислиш. Всяка въдица има нужда от гърчещ се червей. А след това избират един между тях да играе ролята на Безумния господар, онзи, който иска да отключи зловещите сили, скрити в този магически предмет, и с това въвеждат утопия за одухотворени трупове, които газят през царство на пепелища и презрени отломки. Е, и това ако не привлече герои на тумби, нищо няма да ги привлече.