Разбираше го. Дори Карос Инвиктад нямаше да действа без разрешение.
— Това ли е всичко, сър?
— Това е. Дано Блудния се усмихне над вашия лов, Атри-Преда.
— Благодаря, сър…
И ето, че сега всичко се развиваше според предсказанията на Фактора. Брол Хандар бе тук, отхвърлил всички нейни аргументи защо не трябва да идва. И тя виждаше в изражението му подновена увереност и воля — Надзорникът се чувстваше така, все едно най-сетне е намерил здрава почва под краката си. Безпогрешно разпознаваше истинския си враг. Неоспоримият провал бе в увереността на едура, че той е направил първия ход.
— Сър, ако ме извините — каза тя. — Трябва да поговоря с офицерите си.
— Разбира се — отвърна Брол Хандар. — Кога очаквате сблъсък с противника?
„О, глупако, ти вече се сблъска.“
— Зависи дали бягат, или идат право срещу нас.
Веждите на Надзорника се повдигнаха.
— Страхувате се от Червената маска, така ли?
— Страхът, който вдъхва уважение, не е нещо лошо, сър. В този смисъл да, страхувам се от Червената маска. Както и той ще се страхува от мен, скоро.
И препусна надолу към войската си, за да говори не с офицерите си, а с един точно определен човек, конник сред воините на Блуроуз, по-висок и по-мургав от повечето.
Намери го, махна му да подкара коня си до нея и заговори за две неща, едното достатъчно високо, за да бъде чуто от всички — за това не са ли уморени конете и други такива досадни подробности; другото го каза много по-тихо и никой друг освен него не можеше да го чуе.
— Какво ще видиш от небето, ако си затулиш очите с ръка?
Червената маска погледна чужденеца.
Анастер Ток се усмихна.
— Лежането в изкоп сред човешки изпражнения е нещо, което бих препоръчал на всеки начинаещ поет. Ритмите на отцеждане и изтичане, наследството на онова, което изхвърляме. Богатство като течно злато.
Не беше съвсем с ума си вече, прецени Червената маска, но не се изненада. Кожа и кости, покрит със струпеи и мръсотия, непрекъснато се чешеше. Е, вече поне можеше да стои прав без помощта на тояга и апетитът му се беше върнал. Скоро, вярваше Червената маска, чужденецът щеше да се възстанови, поне физически. Виж, умът му беше съвсем друга работа.
— Вашите хора — продължи след малко Анастер Ток — не вярват в поезията, в силата на простите слова. О, вие пеете с идващата зора и залязващото слънце. Пеете на бурните облаци и вълчите дири, и разпилените еленови рога, които намирате в тревата. Пеете, за да решите низа на мънистата по конеца. Но без думи за никои от тях. Само тонални вариации, безсмислени като птича песен…
— Птиците пеят — отряза Натаркас, който стоеше от другата страна на чужденеца и беше примижал към гаснещото слънце, — за да кажат на другите птици, че съществуват. Пеят, за да предупредят ловците. Пеят, за да спечелят женските. Пеят в дните, преди да умрат.
— Е, неподходящ пример. Вие пеете като китове…
— Като какво? — попитаха Натаркас и другите двама Бакърени лица зад него.
— О, няма значение. Исках да кажа, че пеете без думи…
— Музиката е език сам за себе си.
— Натаркас — рече Анастер Ток. — Отговори ми на следното, ако обичаш. Песента, която използват децата, когато нижат мъниста на конеца, какво означава?
— Значенията са повече от едно, зависи от желаната шарка. Песента предопределя реда и вида на мънистото, и цвета му.
— Защо такива неща трябва да се предопределят?
— Защото мънистата разказват история.
— Каква история?
— Различни истории, зависи от шарката, която се предопределя от песента. Историята не се губи, нито се разваля, защото песента никога не се променя.
— В името на Гуглата — измърмори чужденецът, — какво им е лошото на думите?
— С думите значенията се променят — каза Червената маска и тръгна.
— Ясно де. — Анастер Ток се обърна и последва Червената маска към лагера. — Точно това е идеята. В това е стойността им — способността им да се приспособяват…
— Да се развалят, искаш да кажеш. Ледериите са майстори в развалянето на думите, на значенията им. Те наричат войната мир, наричат тиранията свобода. Това от чия страна на сянката стоиш решава значението на една дума. Думите са оръжията, използвани от онези, които гледат на другите с презрение. Презрение, което само се задълбочава, когато виждат как онези други са измамени и превърнати в глупци, защото са избрали да вярват. Защото в своята наивност са мислели, че значението на една дума е твърдо, неподвластно на злоупотреба.
— Циците на Тогг, Червена маско, това му се вика дълга реч от твоите уста.
— Аз презирам думите, Анастер Ток. Какво имаш предвид, като казваш „Циците на Тогг“?