— Тогг е бог.
— Не богиня?
— Не.
— Тогава той…
— Няма цици. Точно така.
— Ами онези, другите? „Дъх на Гуглата“?
— Гуглата е Господарят на Смъртта.
— Значи… няма дъх.
— Правилно.
— Милостта на Беру?
— Тя няма милост.
— Моври да пази?
— Господарката на Бедността не пази нищо.
Червената маска го изгледа.
— Вашият народ има странно отношение към боговете си.
— Всъщност да. Някои го осъждат като цинично и може би имат право. Всичко е свързано с властта, Червена маско, и с това какво тя прави на онези, които я притежават. Боговете не са изключение.
— Щом са толкова неотзивчиви, защо ги почитате?
— Представи си колко по-неотзивчиви щяха да са, ако не ги почитахме. — Анастер Ток зърна нещо в очите на Червената маска и се засмя.
Ядосан, Червената маска каза:
— Вие се бихте като армия, предана на Господаря и Господарката на вълците.
— И виж докъде ни докара това.
— Причината вашата сила да бъде избита е защото моите хора ви предадоха. Това предателство не е дошло от вашите вълци-богове.
— Може би си прав. Ние приехме договора. Допуснахме, че споделяме значението на думите, които разменихме със своите работодатели… — Ток удостои Червената маска с крива усмивка. — Тръгнахме на война, вярвайки в честта. Тъй. Тогг и Фандърей не са отговорни — особено за глупостта на своите поклонници.
— Безбожник ли си вече, Анастер Ток?
— О, чувах жалния им вой от време на време, или поне си въобразявах, че го чувам.
— На мястото на клането дойдоха вълци и взеха сърцата на падналите.
— Какво? Какво имаш предвид?
— Разкъсали са гърдите на твоите другари и са изяли сърцата им — нищо друго.
— Е, не знаех това.
— Ти защо не умря с тях? — попита Червената маска. — Избяга ли?
— Бях най-добрият ездач сред Сивите мечове. Съответно действах като свръзка между силите ни. За жалост бях с оулите, когато се взе решението за бягство. Те ме свалиха от коня и ме пребиха до безсъзнание. Не знам защо не ме убиха. Или просто да ме оставят за ледериите.
— Има нива на предателство, Анастер Ток. Граници, които дори оулите не могат да преминат. Могли са да избягат от битката, но не са могли да ти прережат гърлото.
— Виж, това е утешително. Моите извинения. Винаги съм бил склонен към язвителни коментари. Предполагам, че би трябвало да съм благодарен, но не съм.
— Разбира се, че не си. — Наближаваха широкия сенник, пазещ картите от кожа на родара, които бойният главатар бе нарисувал — най-вече от онова, което бе успял да си спомни от видените от него военни карти на ледериите. Новите карти бяха изпънати на земята, затиснати и подредени като късчета от пъзел, за да предадат цялостно изображение на огромен район — район, включващ южните гранични кралства. — Но ти си войник, Анастер Ток, а аз имам нужда от войници.
— Значи търсиш споразумение между нас.
— Да.
— Обвързване с думи.
— Да.
— А ако предпочета да напусна? Да си ида?
— Ще ти се разреши и ще ти се даде кон и храна за път. Можеш да яздиш на изток или югоизток, или дори на север, макар че нищо няма да намериш на север. Но не на запад, нито на югозапад.
— Не и към ледерийската империя, с други думи.
— Правилно. Не знам колко мъст таиш в наранената си душа. Не знам дали би предал оулите — в ответ на тяхното предателство към вас. За което не бих те винил ни най-малко. Нямам желание да те убивам и заради това ти забранявам да яздиш към Ледер.
— Разбирам.
Червената маска огледа картата на мъждивата светлина. Черните линии като че ли тънеха в забрава пред очите му.
— Искам да насоча желанието ти за възмездие срещу ледериите.
— Вместо към оулите.
— Да.
— Вярваш, че можеш да ги надвиеш.
— Ще го направя, Анастер Ток.
— Като подготвиш бойни полета предварително. Добре, като тактика не бих го отрекъл. Стига ледериите да са достатъчно глупави, за да се разположиш точно там, където ти искаш.
— Те са нагли — каза Червената маска. — Освен това нямат избор. Желаят да отмъстят за избиването на заселниците и кражбата на стадата, които наричат своя собственост — въпреки че те са ги откраднали от нас. Искат да ни накажат и затова ще са нетърпеливи да кръстосат мечове.
— Като използват конница, стрелци и магове.
— Да.
— Как смяташ да обезсилиш тези магове, Червена маско?
— Няма да ти кажа все още.
— За да не би да си тръгна, да се измъкна по някакъв начин от теб и преследвачите ти.
— Шансът за това е нищожен.
Чужденецът се усмихна, а Червената маска продължи:
— Разбирам, че си опитен ездач, но не бих пратил след теб оули. Бих пратил К’Чаин Че’Малле.