Анастер Ток оглеждаше лагера, безкрайните редици шатри, струйките дим от сушена тор.
— Изкарал си на полето, колко? Десет, дванадесет хиляди войни?
— Близо петнайсет.
— Но си разбил клановете.
— Да.
— По начин, необходим, за да сглобиш нещо наподобяващо професионална армия. Трябва да пренасочиш лоялността им към старите кръвни връзки. Виждал съм как действаш войсковите си командири, за да си сигурен, че ще следват заповедите ти в бой. Виждал съм как те на свой ред действат отдельонните си водачи, а отдельонните водачи — отделенията си.
— Ти си войник, Анастер Ток.
— И съм мразил всеки миг от службата, Червена маско.
— Това е без значение. Кажи ми за вашите Сиви мечове, тактиката, която прилагаха.
— Това няма да е от голяма полза. Бих могъл обаче да ти разкажа за една армия, в която бях първоначално, преди Сивите мечове. — Погледна го с блеснало око и Червената маска видя там насмешка, някакво лудешко веселие, което го притесни. — Бих могъл да ти разкажа за малазанците.
— Не съм чувал за това племе.
Анастер Ток отново се засмя.
— Не е племе. Империя. Империя три, четири пъти колкото Ледер.
— Ще останеш значи?
Анастер Ток сви рамене.
— Засега.
Нищо просто нямаше у този човек, осъзна Червената маска. Луд, и още как, но тази лудост можеше да се окаже полезна.
— Та как малазанците печелят своите войни?
Кривата усмивка на чужденеца блесна в сумрака, като блясък на нож.
— Разказът за това може да отнеме доста време, Червена маско.
— Ще пратя да ни донесат храна.
— И светилници — едно проклето нещо не мога да различа на картата ти.
— Одобряваш ли намерението ми, Анастер Ток?
— Да създадеш професионална армия? Да, това е съществено, но ще промени всичко. Народа ви, културата ви, всичко. — Помълча, после добави със сух, насмешлив тон: — Ще ви трябва нова песен.
— Тогава трябва да я съчиниш — отвърна Червената маска. — Избери нещо от малазанците. Нещо подходящо.
— Да — промърмори мъжът. — Погребална.
И белият нож блесна отново. На Червената маска много му се щеше да си беше останал в канията.
9.
Накъдето и да погледнех, виждах признаците на война. Там дърветата бяха увенчали възвишението и водеха ръкопашни боеве надолу по склона срещу пълзящите храсти и трева от речното корито, пресъхнало като кост до разкъсването на ледените бентове високо в планините, където дивашкото слънце бе ударило в нечакана засада, обсада, която громеше древните барикади и изливаше водни порои над низините.
А тук, на този ръб на скалния масив, старите белези от глетчери чезнеха под настъпващите мъхове, пълзящи и поглъщащи колонии от лишеи, които на свой ред се бяха вкопчили в кръвни вражди със своите родственици.
Мравки мятаха мостове над цепнатини в камъка, въздухът над тях гъмжеше от крилати термити, които мряха безмълвно в разтворените челюсти на ризан, а те се мятаха и гмуркаха ниско, за да избегнат свирепите небесни хищници.
Всички тези войни прогласят истината на живота, на самото съществувание. Сега трябва да се запитаме, трябва ли да оправдаем всичко, което вършим, като се позовем на такива древни и вездесъщи закони? Или можем ли да прогласим своята свобода на воля, като отречем естествения си подтик към насилие, към господство и сеч? Такива бяха мислите ми — детински глупави и цинични, — докато стоях тържествуващо над последния човек, когото бях посякъл, кръвта му се стичаше на изтъняваща струя по острието на меча ми, а в душата ми се надигаше такова ликуване, че цял тръпнех…
Останки от ниска стена обкръжаваха поляната — порутен грубо изсечен базалт, разделящ ивиците зелена трева. Малко по-натам се издигаше рехава гора от брези и трепетлики, яркозелените пролетни листа сякаш пърхаха. Зад тази тънка ивица дръвчета гората се сгъстяваше, ставаше по-тъмна, сивокорите борови стволове надделяваха над всичко останало. Каквото и да беше ограждала стената, беше изчезнало под меката глина на поляната, макар тук-там да се виждаха хлътнатини — следи от някогашни зимници.
Огреният от слънце въздух сякаш се въртеше и вихреше, тъй гъсти бяха облаците летящи насекоми, и душният въздух сякаш бе зацапан от нещо, което будеше у Сукул Анкаду смътно чувство на безпокойство, сякаш призраци гледаха от тъмните чворове на дърветата, които ги заобикаляха. Неведнъж бе претърсвала навън, без да открие нищо освен дребни искрици живот — естествените обитатели на всяка гора — и тихото мърморене на земни духове, твърде немощни, за да направят нещо повече, освен да помръдват неспокойно в своя вечен умиращ сън. Нищо, което да ги притесни значи, което беше добре.