Таксилиан я последва.
— Вярвам, че си платила на собственика.
— Няма нужда. Имперска щедрост.
— Щедрост към обречените — това противоречи на възприятието ми за тази жестока империя.
— Нещата винаги са по-сложни, отколкото изглеждат.
Проследени от очите на десетина гости, двамата напуснаха ресторанта.
Слънцето погълна последните сенки в настлания с пясък двор и зноят се надигна на вълни от пара в ограденото с високи стени правоъгълно пространство. Пясъците бяха отъпкани и огладени от слуги и щяха да си останат гладки чак до късния следобед, когато чакащите претенденти за двубой щяха да излязат, за да се поупражняват или да се съберат — които споделяха общ език — и да поразмишляват над тези странни, дори злокобни обстоятелства. Облегнат на стената близо до вътрешния вход, Таралак Вийд наблюдаваше как Икариум бавно се движи покрай стената на двора и забърсва с пръсти олющения прашен камък и избелелия му фриз.
По фриза се редяха избелелите образи на имперски герои и плувнали в слава крале, сега надраскани и олющени от оръжията на нехайни чужденци, счепкали се в учебен бой, чужденци, всеки от които бе решен да убие сегашния император.
Тъй че — диря само от две стъпки сега покрай тази стена, сянка, смалена почти до нищо под високия смугъл воин, който спря и погледна към небето, щом рояк непознати птици прелетя през синия къс, а после продължи, докато не стигна до отсрещния край, където огромна решетеста порта преграждаше изхода към улицата. Стражите едва се виждаха зад дебелите, покрити с ръжда решетки. Икариум спря с лице към портата, постоя неподвижен, избелял от слънцето все едно току-що бе пристъпил навън от фриза вляво от него, похабен и изтъркан като всички древни герои.
„Но не, не герой. В ничии очи. Изобщо. Оръжие и нищо повече. И все пак… той живее, диша, а когато нещо диша, то е повече от оръжие. Гореща кръв в жилите, изяществото на движението, мисли и чувства бушуват в този череп, усет, като пламъци в очите. Твърде дълго бяха коленичили Безименните на каменния праг. В преклонение към един дом, осветения му терен, екнещите му зали — защо не към живите, дишащите, които може би обитаваха тази къща? Защо не към безсмъртните строители? Всеки храм е място, посветено не на собственото си съществуване, а на бога, в чиято почит е въздигнат. Но Безименните не го виждаха по този начин. Преклонение, доведено до нелепата му крайност… и в същото време навярно също толкова примитивно, като оставянето на жертвен дар в гънките на скала, на рисунка с кръв по захабената повърхност… о, не съм аз за това, за мисли, които смразяват душата ми до костите.“
„Грал, посечен и покрит с белезите на предателства. Онези, които дебнат в сянката на всекиго — защото ние сме и къщата, и обитателят. Камък и пръст. Кръв и плът. И затова ще витаем из старите стаи, ще крачим по познати коридори, докато на някой ъгъл не се озовем срещу странник, който не може да е никой друг освен нашето най-зло отражение.“
„И тогава ножовете се вадят и се води битката на живота, година след година, деяние след деяние. Кураж и зла измяна, страхливост и пламенна злост.“
„Странникът ме е изтласкал назад, стъпка по стъпка. Докато вече не мога да се позная — та кой със здравия си разум би дръзнал да познае собственото си безчестие? Кой би извлякъл удоволствие от усета за зло, задоволство от твърде горчивите му плодове? Не, вместо това ние бягаме със собствените си лъжи — не изричам ли своите клетви за мъст всяко утро? Не шепна ли проклятията си срещу всички, които са ме онеправдали?“
„И как смея да съдя Безименните, готови да хвърлят едно зло срещу друго. И какво е моето място в този ужасен план?“
Взря се отново към Икариум. Той все още стоеше с лице към портата, стоеше като статуя, замъглен зад вълните зной. „Моят странник. И все пак кой от нас е злият?“
Неговият предшественик Маппо — Треллът — отдавна бе оставил зад себе си такива борби, подозираше Таралак. Бе избрал да измени на Безименните, вместо на този воин пред портата. Лош избор? Гралът вече не беше толкова сигурен в отговора си.
Изсумтя и тръгна по дължината на двора, през вълните зной, и застана до рамото на джага.
— Ако оставиш оръжията си, свободен си да обикаляш из града.
— Свободен да се откажа? — попита Икариум със смътна усмивка.
— Това няма да промени много — освен може би незабавната ни екзекуция.