— Може да има милост в това.
— Не вярваш на собствените си думи, Икариум. Говориш, за да ми се надсмееш.
— Може и да е истина, Таралак Вийд. Колкото до този град… — Той поклати глава. — Не съм готов още.
— Императорът би могъл да реши всеки момент.
— Няма. Има време.
Гралът го изгледа навъсено.
— Откъде си сигурен?
— Защото, Таралак Вийд — каза Икариум, кротко и отмерено, докато се обръщаше, за да тръгне обратно, — той е уплашен.
Зяпнал след него, гралът замълча. „От тебе? Какво знае той? В името на Седемте свещени, кой би могъл да знае за историята на тази земя? За легендите й? Дали са предрекли за Икариум и за всичко, което се таи в него?“
Икариум се скри в сянката под входа на сградата. След десетина резки удара на сърцето Таралак го последва, не за да потърси отново мрачната близост на джага, а за да намери някой, който би могъл да му даде отговори на гъмжилото от въпроси, които вече го бяха връхлетели.
Варат Таун, доскорошен първи помощник на Атри-Преда Ян Товис, седеше свит в един ъгъл на голото помещение. Единствената му реакция на влизането на Ян Товис бе потръпване. Присви се още повече в ъгъла и не вдигна глава, за да я погледне. Този мъж, сам, беше извел Таралак Вийд и Икариум обратно през лабиринтите — тунел, раздран от неведома магия през всяко селение, което експедицията бе избродила в своя път. Самата Атри-Преда бе видяла раната на изходния портал; чула беше пронизителния й вой, глас, който сякаш беше бръкнал в гърдите й и бе стиснал сърцето й; зяпнала беше невярваща и удивена, щом трите фигури се появиха от нея, едната — влачена между другите две…
Никакви други оцелели. Никой. Нито едури, нито ледерии.
Умът на Варат Таун беше изключил. Негоден за смислени обяснения. Той ломотеше несвързано, крещеше на всеки, който се приближеше прекалено до него, ала не можеше да откъсне опулените си очи от изпадналия в несвяст Икариум.
Последвали бяха хрипливите думи на Таралак Вийд. „Всички са мъртви. Всички. Първият трон е унищожен, всеки бранител е заклан — единствено Икариум остана прав и дори той е тежко ранен. Той е… той е достоен за вашия император.“
Но гралът бе твърдял същото още от самото начало. Истината беше, че никой не знаеше със сигурност. Какво се беше случило в подземната гробница, където стоеше Първият трон?
Ужасните твърдения не свършваха тук. Тронът на Сянка също бе унищожен. Ян Товис помнеше отчаянието и ужаса по лицата на Тайст Едур, когато разбраха какво им казва Таралак Вийд.
Нужна беше нова експедиция. Това поне бе очевидно. За да се види истината за тези твърдения.
Порталът се бе затворил скоро след като бе изплюл оцелелите, изцеряването бе почти толкова яростно и отчаяно, колкото и нараняването, какофония от писъци — като изгубените души на прокълнати — изригна от портала в последния миг и остави всички с ужасното убеждение, че и други са се втурнали, за да излязат навън.
Скоро по дирите на това подозрение дойде вестта за провали — на кораб след кораб от флотата — на чародеите на Едур, докато се опитваха да всекат нови пътеки през лабиринтите. Травмата, нанесена от това хаотично раздиране, по някакъв начин бе запушила всяка възможна пътека до мястото с Трона на Сянка, както и до Първия трон на Т’лан Имасс. Завинаги ли щеше да е това? Никой не знаеше. Дори да посегнеш, както бяха сторили магьосниците, означаваше да се присвиеш от дивашка болка. „Горещо — казваха. — Самата плът на съществуването бушува като огън.“
Но в действителност Ян Товис малко се интересуваше от тези неща. Беше загубила войници, а за никого не я болеше повече, отколкото за първия й помощник Варат Таун.
Вторачи се в присвитата му в ъгъла фигура. „Това ли ще предам на жена му и детето му в Блуроуз?“ Ледерийските лечители се бяха погрижили за него, но без успех — извън силите им беше да изцерят раните на ума му.
Чу тропот на ботуши в коридора. Отстъпи встрани, щом на прага се появи стражът с босоногия си подопечен. Поредният „гост“. Монах от теократичния архипелаг Кабал, който, много странно, се бе присъединил доброволно към едурската флота, съгласно, както се оказа, традицията да се предоставят заложници като предпазна мярка срещу потенциални врагове. Едурският флот бе твърде много пострадал, за да представлява голяма заплаха по това време, все още ближеше рани след гонитбата с перишите, но това, изглежда, не означаваше много — традицията, предопределяща първия контакт с чужденци, си беше официална политика.
Кабалийският монах стигаше само до рамото на Здрач, хилав, плешив, закръгленото му лице бе изрисувано в комична маска с ярки бои и подсилваше изражението на веселост, съвършено отразено в блясъка на очите му. Ян Товис не беше знаела какво да очаква, но определено… не и това.