„Онзи проклет монах. Би трябвало да е съвсем просто. Кабалийските жреци са разбрали погрешно. Пратили са ни посланик, а не поборник. Никаква стойност няма да бъде убит — горкият глупак не може да се бие… А Рулад ще се ядоса, че му губят времето… Да, това трябва да свърши работа.“
— Всички учени…
— Са мъртви или в затвора. — Тя погледна навъсено грала. — А ти? Ще избягаш ли с нас?
— Знаеш, че не мога — трябва да споделя съдбата на Икариум. Повече, отколкото разбира който и да е от тях. Не, Атри-Преда, няма да напусна този град.
— Това ли беше задачата ти, Таралак Вийд? Да доведеш Икариум тук?
Той отказа да срещне погледа й.
— Кой те изпрати? — настоя тя.
— Има ли значение? Ние сме тук. Чуй ме, Здрач, вашия император го използват жестоко. Има война между боговете, ние сме нищо — ти, аз, Рулад Сенгар. Тъй че замини, колкото можеш по-надалече. И отведи този храбър воин със себе си. Направи това и поне няма да скърбя…
— А да съжаляваш?
Той се изплю на пода. Единственият му отговор — но тя го разбра много добре.
Запечатан в дебела стена от дялан варовик в дъното на отдавна изоставен коридор в един забравен проход на Стария дворец, древният храм на Блудния вече не съществуваше в колективната памет на гражданите на Ледерас. Централната му куполна камера трябваше да остане неосветена, въздухът й стаен и неподвижен вече над четири столетия, а в разклоненията, водещи към по-малките помещения, стъпки бяха отеквали за сетен път преди сто, че и повече години.
Блудния беше излязъл в света в края на краищата. Олтарът бе хладен и мъртъв. Последните жреци и жрици — титли, пазени в тайна заради напастта от погроми — бяха отнесли своите гностически традиции в гробовете си, без последователи, които да заемат местата им.
„Господарят на Крепостите е излязъл в света. Сега е сред нас. Не може вече да има култ — никакви жреци, никакви храмове. Единствената кръв, която от днес ще вкусва Блудния, е неговата собствена. Той ни предаде.“
„Предаде всички нас.“
И все пак шепотите така и не заглъхваха. Отекваха като призрачни ветрове в божия ум. С всяко изричане на името му, като молитва, като проклятие, той можеше да усети онзи трепет на сила — с присмех към всичко, което бе държал в ръцете си, с присмех към кипящите огньове на кръвните жертви, на страстната и страховита вяра. Имаше времена, признаваше го, в които бе познавал съжалението. За всичко онова, което тъй драговолно беше предал.
Господарят на Плочите, Вървящият между Крепостите. „Но Крепостите бяха повехнали, силата им беше забравена, погребана от отминаващите век след век. И аз също съм повехнал, затворен в този къс земя, тази жалка империя в ъгъла на един континент. Вървях из света… но светът е остарял.“
Стоеше срещу каменната стена в дъното на коридора. Още няколко мига нерешителност. После пристъпи през нея.
И се озова в тъмнина. Въздухът бе застоял и сух. Някога, много отдавна, бе имал нужда от плочи, за да постигне такова нещо като преминаване през здрава каменна стена. Някога силите му изглеждаха нови, преливащи от възможности. Някога му се струваше, че би могъл да оформя и преоформя света. Такава арогантност. Беше се опълчвал на всеки напор на реалността… до време.
Знаеше много добре, че все още упорства в заблудата си — проклятие сред боговете. И обичаше да се забавлява — да бутне тук, да дръпне там, а после да се отдръпне и да погледа как съдбите се преподреждат, как всяка нишка бръмчи от намесата му. Но ставаше все по-трудно. Светът му се съпротивляваше. „Защото аз съм последният, аз самият съм последната нишка назад към Крепостите.“ И ако тази нишка се прекъснеше, напрежението изведнъж щеше да изплющи, да го изхвърли напред, в дневната светлина… и тогава какво?
Блудния махна с ръка и в нишите-раковини ниско по куполната стена отново лумнаха пламъци, замятаха треперливи сенки по мозаичния под. Бяха занесли тежък ковашки чук до олтара на издигнатия му подиум. Натрошените камъни все още кървяха обвинения в ушите на Блудния. „Кой кому служи, проклети да сте? Аз излязох, сред вас, за да променя — за да мога да ви донеса мъдрост, колкото мъдрост притежавах. Мислех… мислех, че ще сте благодарни.“
„Но вие предпочетохте да леете кръв в мое име. Думите ми просто се изпречиха на пътя ви, виковете ми за милост към съгражданите ви — о, как ви разгневиха.“
Мислите му се смълчаха. Той настръхна. „Какво е това? Не съм сам!“
Отвърна му тих смях от един от проходите. Той бавно се обърна.
Съществото, което се беше присвило там, бе по-скоро огре, отколкото човешко: широки рамене, покрити с настръхнали черни косми, издължена напред глава върху къс врат. Долната половина на лицето бе странно изпъкнала под дългите завити мустаци и рошавата брада, големи пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Късопръсти дълги ръце, кокалчетата достигаха пода.