От привидението лъхна зверска, противна воня.
Блудния примижа, мъчеше се да прониже сумрака под тежките вежди, където две малки тесни очи смътно блестяха като груби камъчета гранат.
— Това е моят храм — каза той. — Не помня да съм отправял покана към… гости.
Отново тих смях, но в него нямаше хумор, осъзна Блудния. Горчивина, толкова гъста и люта, колкото и миризмата, щипеща ноздрите на бога.
— Помня те — стигна до него гласът на съществото, нисък и гъгнив. — И знаех това място. Знаех какво беше. Беше… безопасно. Кой помни Крепостите в края на краищата? Кой знаеше достатъчно, за да заподозре? О, те могат да ме гонят колкото искат — да, ще ме намерят накрая, знам това. Скоро може би. Даже по-скоро, след като ме намери ти, Господарю на Плочите. Той можеше да ме върне, знаеш ли, наред с други… дарове. Но се провали. — Нов смях, този път груб. — Обичайният край при смъртните.
Въпреки че огрето говореше, никакви думи не излизаха от устата му. Тежкият глас кънтеше направо в главата на Блудния, и толкова по-добре — бивните щяха да огрубят всяка фраза до непознаваемост.
— Ти си бог.
Още смях.
— Съм.
— Тръгнал си по света.
— Не по избор, Господарю на Плочите. Не като теб.
— Аха.
— И тъй, моите следовници умряха — о, как умряха. През половината свят кръвта им напои земята. А аз не можех да направя нищо. Не мога да направя нищо.
— Не е малко — отбеляза Блудния — да се удържиш до такава скромна фигура. Но колко дълго ще продължи този контрол? Колко, преди да разбиеш тесните стени на този мой храм? Колко, преди да се извисиш пред взора на всички, да отмахнеш облаците с рамене, да разтърсиш планини и да ги превърнеш в прах…
— Дълго чакане ще е, Господарю на Плочите.
Блудния се усмихна кисело.
— Това е облекчение, боже.
— Ти оцеля — рече богът. — За толкова дълго. Как?
— Уви — отвърна Блудния, — съветът ми към теб ще е безполезен. Силата ми бързо се разсипа. Вече бях ужасно ранен — погромите на Форкрул Ассаил срещу верните ми се погрижиха за това. Мисълта за друго такова поражение бе твърде ужасяваща… затова драговолно отстъпих повечето, което ми бе останало. То ме правеше неефективен, освен може би в този град и по скромна ивица от реката. Тъй че вече не бях заплаха за никого. — „Дори за тебе, бивнести.“ — Ти обаче не би могъл да направиш подобен избор. Те ще искат суровата сила в теб — в твоята кръв — и ще им е нужно да бъде разлята, преди да могат да пият, преди да могат да се окъпят в онова, което е останало от теб.
— Да. Очаква ме една последна битка. Поне за това не съжалявам.
„Късметлия.“
— Битка. И… война?
Насмешка в очите.
— О, да, Господарю на Плочите. Война — такава, че сърцето ми се изпълва с живот, с жажда. Че как иначе? Аз съм Глиганът на Лятото, Господарят на Ордите на бойното поле. Хорът на онези, които ще мрат… ах, радвай се, че няма да е скоро…
— Не съм толкова сигурен.
Свиване на рамене.
Блудния се намръщи и попита:
— Колко дълго смяташ да останеш тук?
— Ами, колкото мога, преди да рухне самоконтролът ми — или да бъда призован на своята битка — към своята смърт, искам да кажа. Освен, разбира се, ако не решиш да ме изгониш.
— Не бих рискувал със силата, която ще се отприщи с това — отвърна Блудния.
Отвърна му тътнещ смях.
— Мислиш, че няма да си ида кротко?
— Знам го, Глигане на Лятото.
— Съвсем вярно. — Кратко колебание, след което богът на войната каза: — Предложи ми убежище, Блудни, и ще ти поднеса дар.
— Добре.
— Без пазарене?
— Без. Нямам нужната енергия. Е, какъв е този дар?
— Следният: Крепостта на Зверовете се е пробудила. Аз бях прогонен, виждаш ли, и имаше нужда, потребност, настойчивост някой наследник да се издигне и да заеме мястото ми — да събере гласовете на войната. Трийч е твърде млад, твърде слаб е. И затова Вълците се пробудиха. Сега те са около моя трон — не, те са тронът.
Блудния едва успя да си поеме дъх. Крепост — и събудена? И промълви с уста, суха като прах:
— Храмът е твой, Глигане на Лятото. И за следите ти дотук — разчитай на най-усърдните ми усилия… да ги заблудя. Никой няма да узнае, никой няма да заподозре дори.
— Моля те, спри тогава онези, които все още ме зоват. Виковете им изпълват черепа ми… прекалено е…
— Да, знам. Ще направя каквото мога. Името ти… Глигана на Лятото ли зоват?
— Рядко — отвърна богът. — Финир. Зоват Финир.
Блудния кимна и се поклони ниско.