— Те ще започнат разпитите незабавно — каза Брутен Трана. — Не е приятна процедура.
— А ако вече са изтръгнали признания от тях?
— Разбирам притеснението ти, К’ар Пенат. От насилие ли се опасяваш тази нощ?
Другите двама воини бяха приковали очи в магьосника арапай.
— Да се опасявам? Ни най-малко. Но ако разполагат с признания, Карос Инвиктад и следователно Трайбан Гнол ще могат с основание да претендират за…
— Губим време — прекъсна го Брутен Трана. — Търпението ми към Карос Инвиктад приключи. — „И къде е стражът, когото поставих в коридора? Ха, все едно не знам…“
Откъм вратата се чу глас:
— Личната враждебност, Брутен Трана, е много опасен наставник в действията ти.
Тайст Едур се извърна.
Канцлерът, с двама охранители, надвиснали в коридора зад него, стоеше там, сплел пръсти. След миг пристъпи в стаята и я огледа. Съжаление се изписа на лицето му, щом видя двете мъртви жени.
— Очевидно е имало съпротива. Бяха най-верните слугини на Първата конкубинка, вероятно невинни във всички грехове — трагедия, наистина. Кръвта им сега е на ръцете на Нисал.
Брутен Трана изгледа продължително високия слаб мъж, след което мина покрай него и излезе в коридора.
Никой от двамата охранители не се оказа подозрителен и никой от двамата нямаше време да извади оръжието си, преди ножовете на едура — по един във всяка ръка — да се хлъзнат нагоре под челюстите им и остриетата да се забият дълбоко в мозъците им. Брутен Трана остави оръжията забити, завъртя се вихрено и ръцете му се вкопчиха в тежкия брокат по яката на канцлера. Ледериецът изпъшка. Брутен го вдигна и го натресе в стената.
— Моето търпение към теб също се изчерпа — изръмжа едурът. — Трагична кончина на охранителите ти. Кръвта им е на твоите ръце, уви. И точно сега не съм настроен да ти простя за смъртта им.
Краката на Трайбан Гнол се разлюляха, чехлите с коравите върхове заритаха леко пищялките на Брутен Трана. Лицето на ледериеца потъмняваше, очите му се издуваха, зяпнали в коравия, хладен поглед на едура.
„Би трябвало да го убия сега. Би трябвало да остана тук и да гледам как се души в гънките на халата си. Още по-добре ще е да извадя нож и да му разпоря вътрешностите — да гледам как се изсипват на пода.“
К’ар Пенат зад него каза:
— Командире, както сам казахте, нямаме време за това.
Брутен Трана се озъби и запокити нещастника настрана. Трайбан Гнол протегна едната си ръка да спре падането си и изпращяването на костите на пръстите — като железни пирони, забити в дърво — моментално бе последвано от охкане и болезнен хленч.
Брутен Трана махна на воините си да го последват, прекрачи през канцлера и бързо закрачи по коридора.
Щом стъпките им заглъхнаха, Трайбан Гнол, притиснал ръка към гърдите си, бавно се изправи, изгледа с яд празния вече коридор и изсъска:
— Ще умреш за това, Брутен Трана. Ти и всички, които стояха зад теб и не направиха нищо. Всичките ще умрете.
Можеше ли да предупреди Карос Инвиктад навреме? Едва ли. Какво пък, Старшият на Патриотистите беше способен мъж. С повече от някакви си двама негодни жалки телохранители. Небрежни бележки за жените им: „Съпрузите ви се провалиха в изпълнението на задачите си. Пенсии за смърт няма да се отпуснат. Веднага напуснете жилищата на Дворцовата гвардия — освен най-голямото ви дете, което вече е Длъжник към имението на Канцлера.“
Презираше некомпетентността — а да бъде принуден да страда от последствията й… е, добре, някой плащаше. Винаги. „Две деца значи, да. Дано са момчета.“ И вече щяха да му трябват още двама стражи. Измежду женената гвардия, разбира се. „Някой да плати дълга, ако ме провалят.“
Счупените му пръсти изтръпваха, болката вече го жилеше в китката и нагоре по ръката.
Канцлерът тръгна към жилището на личния си лечител.
Избутаха я в стая без прозорци, осветена от една-единствена свещ, поставена на малка масичка в центъра. Влажният въздух вонеше на стар затаен страх и на човешки изпражнения. Разтреперана от вървенето по улиците, Нисал за миг застана неподвижно, мъчеше се да се загърне в тънката като мъгла тъкан.
Две невинни млади жени бяха мъртви. Заклани като престъпнички. „И Тисин е следващата — най-близката до майка, която съм имала. Тя нищо не е направила… не, стига! Никоя от нас не е направила нищо. Но това е без значение — друго не мога да помисля. Не мога да се преструвам, че каквото и да кажа, ще има значение, ще промени по някакъв начин съдбата ми. Не, това е смъртна присъда. За мен. За Тисин.“
Императорът нямаше да чуе за това. Сигурна беше. Трайбан Гнол щеше да обяви, че е изчезнала от двореца. Че е избягала — просто поредната измяна. Рулад щеше да потръпне и да се свие в трона си, да се свие в себе си, докато канцлерът грижливо, безжалостно подхранва многобройните му опасения, а после щеше да се отдръпне и да гледа как отровните му слова са изтръгнали живота от измъчените очи на Рулад.