„Не можем да спечелим срещу това. Те са прекалено умни, прекалено безскрупулни. Единственото им желание е да унищожат Рулад — ума му, — да го оставят да бълнува, обзет от неописуеми ужаси, неспособен да направи нищо, нежелаещ да види никого. Без никой, който би могъл да му помогне. Блудния дано го спаси…“
Вратата се отвори рязко, отметна се и се тресна в стената — стари пукнатини по нея показваха, че това бясно известяване е част от схемата. Но тя вече ги беше забелязала, тъй че не се сепна от трясъка, а само се обърна, за да види мъчителя си.
Не друг, а самият Карос Инвиктад. Вихър от пурпурни коприни, ониксови пръстени по пръстите, служебният му скиптър в едната ръка, отпуснат между дясното му рамо и ключицата. Израз на смътен ужас, изписан на иначе равнодушното му лице.
— Прескъпа — започна той високо, — нека приключим бързо с това, за да мога да съм милостив. Нямаме никакво желание да ти нанесем щета, каквато си хубава. Значи, подписано заявление, изтъкващо твоята измяна към империята, и след това бърза екзекуция. Твоята слугиня вече се подчини и милостиво беше обезглавена.
„О, Тисин!“ Все пак се пребори, потърси в себе си подобна храброст — да приеме нещата каквито са, да признае, че не е възможно никакво друго средство.
— Обезглавяването не е щета?
Куха усмивка.
— Щетата, която имах предвид, разбира се, засягаше изтръгването от теб на признанието ти. Един съвет: успокой лицето си в мига преди острието да падне. Нещастен факт е, че главата продължава да живее няколко мига след като е отделена от врата. Няколко примигвания, едно-две завъртания на очите и ако не си в… съзнание, поток от неприятни изражения. Уви, слугинята ти не беше склонна да се вслуша в този съвет, твърде заета се оказа с безсмислена тирада от проклятия.
— Моля се Блудния да я е чул — каза Нисал. Сърцето й биеше като лудо.
— О, тя не ме прокле в името на Блудния, сладка курво. Не, тя разкри вяра, за която отдавна се вярваше, че е изчезнала. Знаеш ли, че прадедите й са били шейки? Кълна се в Крепостите, не мога дори да запомня името на бога, когото спомена. — Сви рамене и отново се усмихна с кухата си усмивка. — Все едно. И на Блудния да беше се позовала, нямаше да имам повод за паника. Каквито сте изнежени — или бяхте, по-точно — в палата, сигурно не знаете, че няколкото храма в града, посветени уж на Блудния, всъщност са частни и изцяло светски — бизнеси всъщност, печелят от невежеството на гражданите. Жреците и жриците им са артисти до един. Понякога се чудя дали Езгара Дисканар дори е знаел — изглеждаше странно предан на Блудния. — Замълча и въздъхна. Скиптърът затупа по рамото му. — Опитваш се да отложиш неизбежното. Разбираемо, но нямам никакво желание да оставам тук цяла нощ. Спи ми се и ми се ще да се оттегля колкото може по-рано. Изглеждаш настинала, Нисал, тази стая бездруго е ужасна. Хайде да отидем в кабинета ми. Имам един резервен халат, много мек и топъл. И принадлежности за писане.
Махна със скиптъра и се обърна.
Вратата се отвори и Нисал видя в коридора двама стражи.
Изтръпнала, тръгна сред Карос Инвиктад.
Един етаж нагоре, после по тесен проход и до кабинета му. Както бе обещал, Карос Инвиктад грижливо я загърна с резервния си халат. Тя се загърна още по-плътно.
Той й махна към стола пред огромното писалище, на което чакаше лист плътна хартия, четчица от конски косъм и бурканче мастило от сепия. До мастилницата имаше странна малка кутия, отворена. Нисал не можа да се сдържи и се наведе да погледне в нея.
— Не е твоя работа. — Думите излязоха по-пискливо от обичайното и тя вдигна очи, и видя, че Карос Инвиктад се е намръщил.
— Имате си насекомо — домашен любимец? — попита учудена от избилата на лицето му червенина.
— Не е твоя работа.
— И от него ли търсите признание? Ще трябва да го обезглавите два пъти. С много малък нож.
— Забавляваш ли се, курво? Седни.
Тя сви рамене и изпълни заповедта. Зяпна празния лист, после взе четчицата. Ръката й трепереше.
— Какво желаете да призная?
— Всичко. Ти, Нисал, собственоръчно признаваш участието си в заговор срещу императора и империята. Заявяваш това по своя воля и в пълно съзнание, и приемаш съдбата, която очаква всички предатели.
Тя топна четчицата в мастилницата и започна да пише.
— За мен е облекчение, че го приемаш толкова добре — каза Карос Инвиктад.
— Не се притеснявам за себе си — отвърна тя, след като довърши сбитото заявление и го подписа, без да успее обаче да прикрие треперенето на ръката си. — Притеснявам се за Рулад.