— Той няма да ти спести нищо освен отрова, Нисал.
— Повтарям — отвърна тя и се отпусна в стола, — не се притеснявам за себе си.
— Съчувствието ти е достойно за възхищение…
— То засяга и теб, Карос Инвиктад.
Той се пресегна, взе листа и го размаха във въздуха да подсуши мастилото.
— И мен? Не ме обиждай, курво…
— Не беше преднамерено. Но когато императорът научи, че си екзекутирал жената, която носи детето му, ами, Старши на Патриотистите или не…
Листът изпадна от пръстите му. Скиптърът спря доволното си потупване. И Карос Инвиктад изхриптя:
— Лъжеш. Лесно ще се докаже…
— Да, лесно ще се докаже. Повикай лечител. Предполагам, че трябва да имате поне един на разположение в случай, че палачът се убоде с някоя треска или му излязат пришки по ръцете от усърдие.
— Когато разкрием измамата ти, Нисал, край с идеята за милост, независимо от подписаното признание. — Той се наведе и взе листа. Намръщи се. — Прекалено много мастило си използвала — потекло е и сега е нечетливо.
— Повечето писма, които пиша, са със стило и восък.
Той плесна листа пред нея, с празната страна отгоре.
— Напиши го пак. Ще се върна след малко — с лечителя.
Тя чу как вратата се затръшна зад нея. Написа отново признанието, остави четчицата и стана. Наведе се над кутийката с въртящото се двуглаво насекомо. „Въртиш се и въртиш, и въртиш. Изпитваш ли отчаяние? Безпомощност?“
Врява, някъде долу. Гласове. Нещо падна тежко на пода.
Вратата зад нея се отвори.
Тя се обърна.
Карос Инвиктад пристъпи вътре, право към нея.
Видя го как изви долната част на скиптъра, видя късия нож, подал се от основата му.
Нисал вдигна глава, срещна очите му.
И не видя в тях нищо човешко.
Той заби ножа в гърдите й, в сърцето й. След това — още два пъти, докато тя се свличаше.
Видя как подът се надига да посрещне лицето й, чу как изпращя челото й, усети лекото ужилване, а след това мракът я обгърна. „О, Тисин…“
Брутен Трана избута с рамо ранения страж и нахлу в кабинета на Инвиктад.
Старшият на Патриотистите отстъпваше от сгърченото тяло на Нисал, стискаше скиптъра. Острието лъщеше пурпурно.
— Признанието й наложи…
Едурът закрачи към бюрото, изрита съборения стол настрана. Вдигна листа, примижа да разчете ледерийските думи. Един ред. Заявление. Признание, как не. За миг сърцето му сякаш замря.
В коридора — воини Тайст Едур. Брутен Трана каза, без да се обръща:
— К’ар Пенат, приберете тялото на Първата конкубинка…
— Това е наглост! — изсъска Карос Инвиктад. — Не я докосвайте!
Брутен Трана изръмжа, направи крачка към него и замахна, с лявата си ръка, с опакото.
Плисна кръв и Карос Инвиктад се олюля, скиптърът изхвърча, рамото му се натресе в стената — още кръв, от устата и носа, и ужас в очите, щом зяпна пръските по ръцете си.
От коридора един от воините заговори на езика на едурите:
— Командире. Другата жена е обезглавена.
Брутен Трана нави грижливо листа и го напъха под ризницата си. Наведе се и вдигна Карос Инвиктад на крака.
Отново го удари, и още веднъж. Още кръв, избити зъби, нишки пурпурна слуз.
Още веднъж. И още веднъж.
Воня на урина.
Брутен Трана сграбчи коприната под меката гуша и разтърси ледериеца, силно, загледа как главата му се тресе.
Нечия ръка стисна китката му.
Като през червена мъгла Брутен Трана се извърна и видя спокойните очи на К’ар Пенат.
— Командире. Ако продължавате така с този изпаднал в несвяст човек, ще му счупите врата.
— И какво?
— Първата конкубинка е мъртва, от неговата ръка. Вам ли се пада да изпълните това наказание?
— Сестрата да те вземе дано — изръмжа Брутен Трана и хвърли Карос Инвиктад на пода. — Двете тела идват с нас.
— Командире, канцлерът…
— Него го остави, К’ар Пенат. Увийте телата добре. Връщаме се във Вечния домицил.
— А мъртвите ледерии долу?
— Стражите му? Какво толкова? Те се осмелиха да застанат на пътя ни, магьоснико.
— Както кажете. Но след като лечителят им е мъртъв, ще им изтече кръвта, ако не повикаме…
— Не е наша грижа — отсече Брутен Трана.
К’ар Пенат се поклони.
— Както кажете, командире.
Изстинал от ужас, Танал Ятванар вървеше към щаба. Нямаше я! Избягала беше от онова място, най-скритото място — прангите й бяха строшени, желязото извито и изкривено, брънките на веригата — скъсани като мокра глина.
„Карос Инвиктад, твоя работа е това. Отново. Поредното ти предупреждение — прави каквото ти заповядам. Ти знаеш всичко, виждаш всичко. За теб всичко са само игри, такива, в които гледаш да си сигурен, че винаги ще печелиш. Но тя не беше игра. Не и за мен, кучи сине. Аз я обичах! Къде е тя? Какво си направил с нея?“