— Боя се, че не сме готови…
— Не сме. Но и те не са. Това задържане на Нисал — това убийство — ми подсказва, че нещо им е дало повод за паника. Нещо се е случило или се случва в момента, нещо, което е ускорило работите. И тази диря трябва да проследи Ханан Мосаг — не, не си въобразявам, че го командвам…
— Разбирам, Брутен Трана. Така трябва да говори един Тайст Едур. Ще подкрепя съвета ви пред краля-маг с цялото си усърдие.
— Благодаря.
— Тази нощ, командире — заговори К’ар Пенат, — докато ви наблюдавах… бях горд. Ние сме… пробудени. Тази цивилизация е отрова. Гнило по душите ни. Трябва да бъде изрязано.
„А сега чувам как Ханан Мосаг говори през теб, магьоснико. Отвръща на други… подозрения. Така да бъде.“
„Нисал. Първа конкубинке, съжалявам. Но знай: ще отмъстя истински за теб. Ще отмъстя за моя храбър воин — Сестрата да ме вземе, каква непредпазливост…“
— Канцлерът ще говори на императора…
— Само ако е глупав — прекъсна го Брутен Трана — или ако е податлив на паника. Не е нито едното, нито другото. Не, той трябва да бъде подбутнат, да излезе от равновесие — о, ще предизвикаме паника, да, и рано или късно той ще направи, както казваш. Ще говори на Рулад. И тогава ще го хванем. И Инвиктад. Две змии в една кошница — кошница, накисната в масло. И самият Трайбан Гнол ще драсне искрата.
— Как?
— Ще видиш.
Техол зяпна в пълен ужас надолу през таванския отвор.
— Това беше грешка.
Приклекнал до него и също загледан надолу, Бъг кимна.
— Беше акт на милост, господарю. Дванайсет кокошки в чувал, почти се бяха премазали една друга, натикани в зловонния мрак. Имаше риск от задушаване.
— Точно! Мирна кончина, далечна, невидима. А не да им късаш главите! Но виж ги сега! Те завзеха стаята ни! Моята къща! Моето жилище! Огнището ми…
— Колкото до това… едната май се подпали, господарю.
— Дими и е толкова безмозъчна, че не й пука. Ако изчакаме, може да ядем печено за закуска. А коя е снесла онова яйце ей там?
— Хм, наистина мистерия, господарю.
— Точно сега може и да ти е забавно, Бъг, но ти си тоя, дето ще спи долу. Ще ти изкълват очите, знаеш ли. Злото е развито в тях, поколение след поколение, и малките им колкото грахчета мозъци са станали възелчета от злоба…
— Показвате необичайни познания за кокошките, господарю.
— Имах учителка, която беше човешката версия.
Бъг хвърли поглед към жената, която спеше в леглото на Техол.
— Не е тя. Джанат беше само умерено зла, колкото се полага на учители, измъчени от хленчещи влюбени до уши пъпчиви ученици.
— О, господарю, съжалявам.
— Млъкни. Не говорим за това. Не, Бъг, къщата ми беше завзета от побеснели кокошки заради твоя навик да прибираш безпризорни и разни такива.
— Безпризорни? Ние ще ги ядем тия неща.
— Нищо чудно, че безпризорните те отбягват напоследък. Чуй ги — как ще спим при това непрекъснато кудкудякане?
— Предполагам, че са щастливи, господарю. А и все едно, доста бързо се справят с напастта на хлебарките.
Скърцане откъм леглото привлече вниманието им.
Учената се беше надигнала и се оглеждаше объркано.
Техол припряно подбутна Бъг към нея.
Тя се намръщи.
— Къде съм? Кой си ти? На покрив ли сме?
— Какво си спомняш последно? — попита Бъг.
— Че съм сама. В тъмното. Той ме премести… на друго място.
— Свободна си — каза й той.
Джанат огледа раздърпаната си груба риза.
— Свободна… — промълви тихо.
— Само тая риза успяхме да намерим така набързо — рече Бъг. — Разбира се, ще се постараем да, хм, подобрим облеклото ти при първа възможност.
— И съм изцерена.
— Физическите ти рани, да.
Тя кимна и се намръщи.
— Е, другият вид е по-труден за изцеряване.
— Изглеждаш забележително… здрава, Джанат.
— Познаваш ме?
— Моят господар някога е бил твой ученик. — Видя я как се помъчи да погледне зад него, първо от едната страна, после от другата. Развеселен, Бъг се обърна и видя, че Техол се мести насам-натам в усилие да го задържи между себе си и жената на леглото. — Техол? Какво правиш?
— Техол? Техол Бедикт?
Бъг обърна глава и видя, че Джанат приглажда туниката си и я опъва очевидно с цел да покрие колкото може повече от тялото си.
— Онзи развратен жалък червей? Ти ли си това, Техол? Криеш се тук зад този старец? Е, явно не си се променил! Излез на дъската!
Техол пристъпи напред. После спря.
— Чакай малко, вече не съм ти ученик, Джанат! Освен това съм те преодолял, да знаеш. Не съм те сънувал от… от… години! От месеци!
Тя вдигна вежди.