Голото същество, което газеше по грубата пътека, очертана от падналите дракони, не им отстъпваше по големина, но бе привързано към земята и крачеше на два огънати като лъкове крака, с бедра, дебели като хилядолетни дървеса. Ширината на раменете му бе равна на ръста на Тартено Тоблакай. Дебелият врат бе скрит под грива лъскава черна коса; лицевата част на главата бе издадена напред — чело, скули и челюст, а хлътналите му очи разкриваха черни зеници, обкръжени от млечна белота. Огромните ръце бяха непропорционално дълги, грамадните длани почти задираха земята. Гърдите му бяха големи, бели и провиснали. Крачеше покрай разлагащите се трупове, а походката му бе някак странно плавна, съвсем не тромава, сякаш всеки негов крайник имаше повече от обичайния брой стави.
Кожата му бе с цвета на избеляла на слънцето кост, потъмняла на червеникави жилки в краищата на ръцете; подутини покриваха кокалчетата на пръстите, плетеница напукана плът тук-там оголваше костта. Дланите бяха пострадали след нанасяните убийствени удари.
Съществото спря, кривна глава нагоре и се загледа в трите дракона, зареяли се високо във въздуха над кълбестите облаци. Изникваха и чезнеха отново сред дима на загиващия свят.
Дланите на съществото потръпнаха и дълбоко от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене.
След дълга пауза то продължи по пътя си.
Оттатък последния мъртъв дракон се издигаше низ от хълмове и най-големият от тях беше прорязан, сякаш нечий гигантски нокът бе изровил недрата на възвишението, и в тази ровина кипеше рана, раздрана в пространството, и от тази рана на седефени струи кървеше магическа мощ. Злобата на тази енергия бе явна от начина, по който поглъщаше страните на пролома — разяждаше като киселина скалите и балваните на древното русло.
Разломът скоро щеше да се затвори; онзи, който бе преминал последен, се беше постарал да запечата портала зад себе си. Но подобно изцеряване не можеше да се извърши припряно и тази рана щеше да продължи да кърви.
Съществото се приближи, без да обръща внимание на бликащата отрова. На прага отново спря, обърна се и погледна назад, откъдето бе дошло.
Драконовата кръв се втвърдяваше в камък, трупащи се един връз друг пластове непроницаемо вещество, което вече започваше да се отделя от обкръжаващата го пръст, надигаше се по краищата и оформяше странни неразчленени стени. Някои от тях започваха да затъват, да изчезват от това селение. Пропадаха, свят след свят надолу. За да се появят отново, здрави и несъкрушими, в други селения, според вида на кръвта, и това бяха закони неоспорими от никого. Старвалд Демелайн. Кръвта на дракони и смъртта на кръвта.
В далечината зад съществото Куралд Емурлан, Селението на Сенките, първото селение, породено от сливането на Мрак и Светлина, се гърчеше в смъртния си пристъп. Далече-далече бушуваха гражданските войни, а в други райони разкъсването вече бе започнало, огромни части от тъканта на този свят се откъсваха, несвързани, изгубени и забравени — или за да се изцерят сами, или за да загинат. Ала тук все още щяха да прииждат натрапници, като мършояди, струпани около паднал левиатан, жадни да откъснат и отнесат със себе си късове от селението. И щяха да се унищожават взаимно в жестоките битки над късовете.
Никой и никога не си беше въобразявал, че цяло едно селение би могло да загине така. Че деянията на потъналите му в поквара обитатели могат да унищожат… всичко. Световете продължават да живеят, това бе вярата — убеждението — независимо от действията на обитаващите ги. Разкъсаната плът се изцерява, небето се прочиства, нещо ново пропълзява от солената тиня.
Но не и този път.
Твърде много сили, твърде много предателства, твърде огромни и всепоглъщащи бяха престъпленията.
Съществото отново се извърна към портала.
И тогава през него пристъпи Килмандарос. Древната богиня.
Дървета се пръскаха в жестокия мраз, спуснал се като траурен саван — невидим, но осезаем над този изтерзан, опустошен лес.
Готос без усилие бе проследил пътя на битката, последователните сблъсъци на двама Древни богове, сражаващи се с дракона соултейкън, и докато крачеше по раздраното протежение на този път, носеше със себе си жестокия мраз на Омтоуз Феллак, Лабиринта на Лед. „Подпечатвам договора, както поиска от мен, Маел. Заключвам на място истината, за да я превърна в нещо повече от спомен. До деня, който ще съзре разбиването на самия Омтоуз Феллак.“ И се замисли разсеяно дали изобщо някога е вярвал, че такова разбиване няма да дойде никога. Че расата на Джагът, всички те в съвършения си блясък, ще са единствени, ще триумфират във вечното си господство. Безсмъртна цивилизация — докато всички други бяха обречени.