— Какво намекваш?
— Просто се чудя дали трябва да си толкова сигурен в тези, за които работиш. Защото, и на мен ми изглежда точно така, цялото това объркване, което изпитваш покрай адюнктата, може просто да произлиза от някои подвеждащи, хм, недоразумения за двата бога, които се свиват в сянката ти.
— Това поредното ти вътрешно чувство ли е?
— Аз не съм Фидлър.
— Не си, но беше близо до него — в проклетата му сянка. Повдигаш всичките му тайнствени подозрения и недей се опитва да го отричаш, Хедж. Тъй че по-добре ми го кажи направо. Ти и аз, двамата на една и съща страна ли се бием, или не?
Хедж се ухили широко.
— Може би не. Но пък може би повече, отколкото си мислиш, магьосник.
Бързия Бен беше избрал няколко добре огладени камъчета. Останалите ги хвърли.
— Този отговор трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?
— Аз как се чувствам според теб? — попита Хедж. — Да съм на проклетата ти страна, Бързак, още от Рараку! А все още не зная кой си и какво си дори!
— В смисъл?
— В смисъл — това. Започвам да подозирам, че дори Котильон — и Сенкотрон — не те познават и наполовина толкова добре, колкото си мислят. Точно затова в момента те държат подръка. И точно затова, също така, искат накрая да си без Калам, който да ти пази гърба.
— Ако си прав — за Калам — ще е неприятно.
Хедж сви рамене.
— Казвам само, че може би планът е бил Сори да е там в момента, до Фидлър.
— Адюнктата тогава нямаше дори армия, Хедж. Това, което намекваш, е невъзможно.
— Зависи колко са предвидили — и разбрали Келанвед и Танцьора, когато оставиха империята си и тръгнаха да търсят асценденство. — Сапьорът помълча замислено. — Тръгнаха по пътищата на Азата, нали?
— Почти никой не знае това, Хедж. Ти със сигурност не го знаеше… преди да умреш. Което ни връща на пътя, по който ти спря да вървиш, след като се гръмна в Черен Корал.
— Искаш да кажеш, след като направих своето възнесение?
— Да.
— Вече ти казах повечето. Подпалвачите на мостове се възнесоха. Обвинявай някой Душебродник.
— И сега още проклети глупаци се мотаят наоколо. Гуглата да ви вземе всички, Хедж, в бригадата на Изгорените мостове имаше няколко наистина гадни хора. Жестоки, зли и направо ужасни…
— Глупости. Ще ти кажа една тайна, някой ден може и да ти свърши добра работа. Умирането те унизява.
— Унижение не ми трябва, Хедж, и толкова по-добре, защото не се каня да умирам скоро.
— Отваряй си очите на четири тогава.
— Пазиш ли гърба ми, Хедж?
— Не съм Калам, но да, можеш да разчиташ.
— Засега?
— Засега.
— Би трябвало да е достатъчно, предполагам…
— Само ако и ти пазиш моя, Бързак.
— Разбира се. Верността към старото отделение и така нататък.
— Та за какво са ти тия проклети камъчета? Сякаш не мога да се досетя.
— Ще нагазим в ужасен боклук, Хедж. — Магът го погледна. — И слушай, за ония скапани проклетии — ако ме гръмнеш на парчета, наистина ще се върна за тебе, Хедж. Това е клетва, дадена от всяка проклета душа в мен.
— А това повдига въпрос, нали? Колко дълго всички онези души смятат да се крият в тебе, Бен Адефон Делат?
Магьосникът го изгледа. И както можеше да се очаква, не отвърна нищо.
Трул Сенгар стоеше в края на светлия кръг от огнището, зад струпалите се Имасс. Женската песен бе заглъхнала в низ от звуци, каквито майка би издавала за невръстното си бебе, звуци на утеха. Онрак му бе обяснил, че тази песен на Ерес’ал е всъщност завръщане към корените на езика, че започва с чудатия, но все пак сложен език на възрастните Ерес’ал, с неговите странни цъкания, паузи и жестове, служещи за накъсване на думите, който след това става все по-опростен и по-мелодичен. Както и да беше, въздействаше мрачно и странно смущаващо.
Музиката и песента за народа на Трул Сенгар бяха нещо статично, ограничено в ритуала. Ако в древните сказания имаше истина, някога Тайст Едур бяха използвали най-различни инструменти, но повечето от тях вече бяха непознати, бяха останали само имената им. Заместваше ги глас. И Трул започваше да съзнава, че с инструментите навярно нещо е изгубено.
Жестовете на жените се бяха прелели в танц, гъвкав и плавен, и изведнъж — изпълнен с любовна страст.
Някой до него промълви тихо:
— Преди детето има страст.
Трул се обърна и с изненада видя до себе си вожда Хостил Ратор.
В мръсната дълга коса на воина, провиснала от пъстрото, нашарено с белези теме, се полюшваха навързани калцирани кости. Тежкото чело доминираше над цялото лице и скриваше очите в мрак. Дори облечен в плътта на живота, Хостил Ратор изглеждаше мъртвешки.
— Страстта ражда детето, Тайст Едур. Разбираш ли?