— Да.
— Толкова лесно го признаваш.
— Може би само така изглежда.
— Феар, ако някой трябва да се обърне сега, това си ти.
— Близо сме, Аквитор. Може би сме на няколко крачки от Финнеста на Скабандари. Как можеш да допуснеш, че изобщо мога да помисля за такова нещо?
— Някаква упорита нишка на самосъхранение може би. Някаква последна моя оцеляла вяра, че наистина имаш мозък, мозък здравомислещ, искам да кажа. Феар Сенгар, ти вероятно ще умреш. Ако преминеш през тази порта.
Той сви рамене.
— Може би, макар и само за да опровергая очакванията на Удинаас.
— На Удинаас?
Смътна усмивка.
— Героят, който се проваля в подвига.
— Аха. И това би било достатъчно удовлетворително?
— Предстои да се разбере. Е, ще ме последваш ли?
— Разбира се.
— Значи доброволно се отдаваш на този избор?
В отговор тя опря ръка на гърдите му и го забута, стъпка по стъпка, през портата. Целият натиск изчезна, щом той премина, и Серен залитна напред — и се блъсна в широките му мускулести гърди.
Той я задържа и я изправи.
И тя видя, пред всички тях, най-неочаквана гледка. Черна вулканична пепел под необятно и почти също толкова черно небе въпреки най-малкото три слънца, които грееха високо над главите им. А по тази необятна сурова равнина, разпръснати във всички посоки, ужасяващо много… дракони.
Изгърбени, неподвижни. Десетки… стотици.
И чу тъжния шепот на Кетъл.
— Удинаас! Те всички са мъртви!
Клип, застанал на двайсет крачки напред, се обърна към тях. Верижката се завъртя и се стегна и той се поклони.
— Добре дошли, мои скъпи приятели, в Старвалд Демелайн.
22.
Гаскарал Траум беше първият войник в армията на Атри-Преда Биват, който тази сутрин отне живот. Едър мъж, със смътни нишки тартеналска кръв в жилите, предната нощ той беше вдигнал палатката си на четиридесет крачки от лагера на Тайст Едур. Вътре беше запалил малък светилник и бе изпънал походното си одеяло над вързопите с дрехи, резервните ботуши и резервния шлем. След това го бе поставил до себе си, на страната откъм палатките на едурите, и бе оставил фитилът да изпие и последната капка масло, докато тъмното в палатката не стана като това отвън.
Когато се процеди първият предутринен светлик, Гаскарал Траум извади нож и сряза страната на палатката до себе си, после безшумно се измъкна в мократа трева и замря там неподвижно.
А когато видя онова, за което бе изчаквал, запълзя по мократа земя. Дъждът все още барабанеше по старото морско дъно на К’юсон Тапи — там, където ги очакваха омразните оули — и въздухът миришеше на кал. Макар и едър, Гаскарал можеше да се движи като призрак. Стигна до първата редица едурски палатки, спря за миг със затаен дъх, после безшумно навлезе в лагера.
Палатката на Надзорник Брол Хандар бе разположена в центъра, но без охрана. Платнището на входа не беше завързано. Водата от току-що спрелия дъжд се стичаше като сълзи по промазаното платно, сбираше се на локвички около предния пилон и в дълбоките отпечатъци от стъпки около входа.
Гаскарал пъхна ножа под горната си риза и изтри с мръсния плат дръжката и лявата си ръка — дланта и пръстите, — преди отново да извади оръжието. След това се промъкна безшумно в палатката.
Вътре цареше сумрак. Чу тежко дишане. И видя в отсрещния край нара на Надзорника. Брол Хандар спеше на гръб. Кожите, с които се беше завил, се бяха смъкнали на пода. На лицето и гърдите му тъмна сянка.
Лъсна черно желязно острие, издадено от наточения ръб.
Гаскарал Траум се хвърли мълниеносно напред.
Фигурата, застанала над Брол Хандар, се извъртя, но не навреме — ножът на Гаскарал потъна дълбоко, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето на убиеца.
Черната кама падна и се заби в пода, а Гаскарал пое тежестта на тялото, когато убиецът се смъкна с последна тиха въздишка.
Телохранителят фаворит на Атри-Преда Биват — избран да пази Надзорника точно от подобна опасност — замръзна за миг, без да откъсва очи от лицето на Брол Хандар, от дъха на едура. Не се беше събудил. И това беше добре. Много добре.