— Да, капитане, и в това сме добри, нали? Но едурите не си отидоха заради това — почти хиляда от тях са се били събрали тук, подготвяли са нова атака. Но са дошли заповеди да се оттеглят и са ги изпълнили. Сега са на една левга зад нас, събират се с още едури.
— Чукът — промълви Фарадан Сорт. — А някъде напред е наковалнята.
Той кимна отново.
Тя се спря и го погледна в лицето в предутринния сумрак.
— А адюнктата и флотата? Бийк?
— Не знам, сър. Ако се чудите дали ще стигнат до нас навреме, за да ни се притекат на помощ, тогава — не. Няма шанс. Ще трябва да издържим, капитане, толкова дълго, че е невъзможно.
Тя се намръщи.
— А ако просто заседнем тук? В това село?
— Ще започнат да ни натискат. Дотогава ще са четири или пет хиляди едури. Толкова много могат да ни притиснат, сър, все едно дали го искаме, или не. Освен това нали Юмрукът каза, че иска да влезе в сражение и да задържи колкото е възможно повече от противника. Да ги задържи да не отидат другаде, например отзад покрай градските стени, което ще означава, че адюнктата ще трябва да се справи с още една обсада, а никой не иска това.
Тя го изгледа ядосано за миг, след което тръгна отново. Бийк я последва.
Иззад една черна купчина шлака в края на селото се провикна глас:
— Радвам се, че ви виждам отново, капитане.
Фарадан Сорт продължи напред.
Бийк видя как ефрейтор Тар се надигна иззад купчината, преметна арбалета на рамо и се изтупа от прахта, преди да тръгне да ги пресрещне.
— Юмрукът иска да почука, преди да влезе, а?
Капитанът се спря пред якия ефрейтор.
— От доста време вече се движим в бърз марш. Адски сме уморени, но ако ще минаваме през това село, няма да си влачим ботушите. Тъй че Юмрукът заповяда кратка почивка. Това е всичко.
Тар се почеса по брадата, при което разните накачени по нея кости и други неща изтракаха и зашумоляха.
— Много добре.
— Много съм облекчена, че одобрявате, ефрейтор. Значи, Юмрукът иска да ви види всички отделения тук, строени на главната улица.
— Можем да го направим — отвърна ухилено Тар. — Ние пък се бием от доста време вече и сме адски уморени, капитане. Затова сержантите накараха повечето от нас да отдъхнат в, ъъ, кръчмата. Но щом Юмрукът иска да ни види, ще изглеждаме толкова свежо, колкото е възможно, сигурен съм.
— Разкарай си задника до кръчмата, ефрейтор, и ги разбутай ония кучи синове. Ще изчакаме тук — но не дълго. Ясно?
Бързо отдаване на чест и Тар тръгна да изпълни заповедта.
— Виждаш ли какво става, когато край тях няма офицер известно време? Самозабравят се, това става, Бийк.
— Да, сър.
— Е, като чуят всички лоши новини, изобщо няма да са толкова нагли.
— О, те ги знаят, сър. По-добре и от нас. — „Но това не е съвсем вярно. Не знаят онова, което знам аз, и ти също не го знаеш, капитане, любима моя.“
Чуха шума на колоната, приближаваше се бързо. По-бързо, отколкото трябваше всъщност.
Коментарът на капитана беше кратък.
— Мамка му. — И добави: — Тичай вътре, Бийк — да се приготвят бързо за тръгване!
— Слушам, сър!
Проблемът с бухалите бе в това, че дори като за птици бяха отчайващо глупави. Да ги накара да завъртят проклетите си глави му струваше голямо усилие, колкото и здраво да стискаше уплашените им душици.
В такава битка се беше вкопчил в момента, толкова далече от всякаква идея за сън, че сънят като че ли беше нещо за другите, завинаги недостижим за него.
Но изведнъж престана да е важно накъде гледа бухалът или дори накъде иска да гледа. Защото по земята се движеха фигури, през шубраците, през разораните ниви, спускаха се по склоновете на старата кариера и по пътя, и по всички негови сливащи се разклонения. Стотици, хиляди. Движеха се тихо, с готови за бой оръжия. И на по-малко от половин левга зад колоната на Кенеб!
Ботъл тръсна глава, очите му замигаха рязко, за да се фокусират — олющената стена на кръчмата, откъртената вар, където бяха мятали ками, жълтите вадички протекла вода от сламения покрив. Около него морските пехотинци нарамваха снаряжението си. Някой, може би Хелиан, храчеше и се давеше някъде зад тезгяха.
Един от новодошлите от морската пехота се появи пред него, дръпна стол и седна. Далхонийският маг, онзи с джунглата още в очите му.
— Неп Фъроу — изръмжа той. — Мин знайш?
— Какво да знам?
— Мин!
— Да. Неп Фъроу. Нали го каза току-що. Слушай, нямам време за приказки…
Онзи махна нервно с ръка.
— Не знайхме! За едури! Изобщо! — Посочи Ботъл с кривия си пръст. — Не туй. Ти! Свършен! А това лоошо! Лоошо! Всички умрем. Зарад теб!
— А, благодаря за това, сдъвкан корен такъв! Не сме си влачили краката като вас, кучи синове, знаеш ли. Всъщност стигнахме чак дотук само заради мен.