Фидлър потрепери и извърна очи. След това примижа.
— Мамка му, губим нощта.
— Стройте се за марш — заповяда Кенеб. Изглеждаше ужасно състарен. — Ще сменяме на бегом на всеки двеста крачки — доколкото разбирам, не трябва да ходим много далече.
— Докато не ни избият — каза Геслер. — Дано поне да видим Ледерас отдалече. Ще ми се да ги видя тия проклети стени, преди да се гътна.
— Достатъчно, сержант. Свободни сте.
Фидлър не реагира на усмивката на Геслер, когато се запътиха обратно към отделенията.
— Хайде, Фид, всичките ти таланти крещят едно и също точно в този момент, нали?
— Да. И крещят да си затвориш проклетата уста, Гес.
Коураб Билан Тену’алас беше насъбрал повече оръжия, отколкото можеше да носи. Четири от по-добрите дълги копия, две къси. Едноостър меч, приличащ малко на ятаган; хубав дълъг прав ледерийски меч; два ножа за мушкане плюс два за кормене. На гърба си бе вързал ледерийски щит — дърво, кожа и бронз. Носеше също така арбалет и двайсет и седем метални стрели. И една „острилка“.
Знаеше много добре, че са тръгнали на последната си битка и че ще е героично. Бляскаво. Щеше да е така, както трябваше да е с Леоман от Вършачите. Щяха да стоят един до друг, рамо до рамо, докато не остане нито един жив. А след години песни щяха да се пеят за това утро. И щеше да има, сред подробностите, разказ и за един войник, който върти копия и мечове, и ножове, сред купища трупове в нозете му. Воин, дошъл от Седемте града, да, на хиляди левги оттук, за да сложи най-сетне подобаващ край на Великия бунт на родната си земя. Отново въстаник в осъдената и прокудена, бездомна Четиринадесета армия, която сега се наричаше Ловците на кости — и чиито кости също тъй щяха да се търсят, да, заради магическите им свойства, и да се продават за купища злато по пазарите. Особено черепа на самия Коураб, по-голям, отколкото на всички други, приютявал някога един огромен мозък, пълен с гений и други блестящи мисли. Череп, какъвто дори крал не би могъл да си позволи, да, особено с острието на меча или върха на копие, пронизал го целия като сетен знак за величавата смърт на Коураб, последния останал на място пехотинец…
— В името на Гуглата, Коураб — сопна се Кътъл зад него, — сега отбягвам повече дръжки на копия, отколкото ще трябва след камбана време! Защо не разкараш поне няколко?
— Не мога — изръмжа Коураб. — Ще ми трябват всичките.
— Виж, това не ме изненадва, както се отнасяш с оръжията си.
— Ще има много врагове, които ще трябва да убия, да.
— Този ледерийски щит си е направо безполезен — рече Кътъл. — Би трябвало вече да го знаеш, Коураб.
— Като се счупи, ще си намеря друг.
С такова нетърпение очакваше предстоящата битка. Писъците и стоновете на издъхващите, стъписването на залитащия назад враг, поразен отново и отново. Морските пехотинци си го бяха заслужили, о, да — боя, за който бяха чакали, пред стените на самия Ледерас — и гражданите щяха да се струпат по тях и да гледат с удивление, с възхита, с обожание как Коураб Билан Тену’алас развихря такава ярост, че да изпепели душите на всички свидетели…
Хелиан никога вече нямаше да пие това. На — гадеше й се, още беше пияна, жадна, и пак халюцинираше. Беше почти толкова зле, колкото в онази нощ на Празника на Паралт в Картуул, с всичките онези хора, които носеха гигантски паешки костюми, а тя крещеше побесняла и се опитваше да ги стъпче до един.
Сега се тътреше в челото на жалкото си отделение в предутринния сумрак и от откъслечните приказки, които улавяше в доста неопрятното си състояние, разбираше, че едурите са точно зад тях, като десет хиляди гигантски паяка със зъби, които разкъсват невинни чайки и изпаднали в ужас жени. Че и още по-лошо — тази проклета колона вървеше право към гигантска паяжина, готова да ги оплете.
Междувременно вървяха и халюцинациите. Ефрейторът й, който се раздвоява, примерно. Единият тук, другият там, двамата говорят едновременно, но не едно и също, нито дори с един и същ глас. А какво да кажем за онзи тъпак с очи на гугутка и с тъпото име, който непрекъснато пърхаше наблизо? Скълдент ли беше? Все едно, тя беше поне с десет години по-голяма от него, ако не и с повече. А може би така й се струваше заради гладката му бебешка кожа? Лице, с което, о, богове, изглеждаше на не повече от четиринайсет. И нижеше, останал без дъх, някаква шантава история, че бил принц и последният от някакъв царствен род, и как си пазел семето да го засее в идеална почва, в която кактуси не можели да растат, и как искал… какво искаше? Не можеше да е сигурна, но предизвикваше в главата й какви ли не гадни мисли и най-вече непреодолимо желание да развали момчето толкова лошо, че да го сбърка завинаги, просто за да докаже, че не е някоя, с която можеш да се месиш, без да затънеш с двата крака. Тъй че може би всичко се свеждаше до сила. Силата да поквариш една невинна душа, а това можеше да го направи дори ужасена от паяците жена, нали?