Преминаваха през ново село и, о, гледката никак не беше добра. Селото беше сринато до основи. Систематично. Всяка сграда — развалини. Армиите ги правеха тия неща, за да лишат противника от прикритие, да премахнат всякаква възможност за вдигане на редути и разни подобни. Никакви дървета извън селото също така, само равни разорани нивя с изравнени със земята синори и изсечени храсти, а житата изгорени до черна угар, а утринното слънце вече мяташе смъртоносните си стрели в черепа й, принуждаваше я да удари по някоя и друга глътка от все по-смаляващите й се запаси фаларийски ром от обоза.
Поукрепи я донякъде, слава на Гуглата.
Ефрейторът й отново се сля в едно, което беше добър знак, и сочеше напред и говореше нещо…
— Какво? Чакай, Тъчи Брет, к’во ми говореше?
— Възвишението отсреща, сержант! Виждаш ли армията, която ни чака? Виждаш ли я? Богове небесни, свършено е с нас! Хиляди са! Не, много хиляди…
— Млъкни! Виждам ги достатъчно добре…
— Но не гледаш накъдето трябва!
— Не е важно, ефрейтор. Все пак ги виждам, нали? Стига сте ми се бутали двамата в краката, а иди да намериш Ърб — трябва да го държа край себе си, да го опазя жив тоя тромав глупак.
— Няма да дойде, сержант.
— И що?
— Заради Скълдет. Обявил е, че е отдал сърцето си на вас…
— Стига глупости! Върви кажи на тоя смотльо, че не го искам, обаче може и да му пусна, след като избием всичките ония кучи синове, а може и преди това, ако има шанс, но междувременно ми домъкни Ърб тука, защото отговарям за него, виждаш ли, затова, че ми позволи да изритам вратата на оня храм.
— Сержант, но той няма да…
— А бе ти как успяваш непрекъснато да си променяш така гласа?
— Е, ето ги и тях — каза командващият ледерийските сили. — Каква е преценката ви, Сирин Канар? Под хиляда? Толкова според мен. Да стигнат тук чак от брега? Удивително.
— Оцелели са дотук, защото отбягваха да стоят на място и да се бият — отвърна намръщено Сирин.
— Глупости. Пробиваха си пътя с бой, когато им се налагаше, и го правеха изключително добре, както биха потвърдили Ханради и неговите едури. Под хиляда, в името на Блудния. Какво бих могъл да направя с десет хиляди такива войници, Финад. Пайлот, Коршен, Т’руус, Десцент, Протока — бихме могли да ги завладеем всичките. Два сезона кампания, не повече.
— Както и да е — каза Сирин, — скоро ще ги избием всичките, сър.
— Да, Финад — въздъхна командващият. — Ще ги избием. — Замълча, след което хвърли на Сирин странно лукав поглед. — Съмнявам се, че ще има много възможност да обезкървим прекалено Тайст Едур, Финад. Те си изпълниха задачата в края на краищата и сега трябва само да се окопаят зад тези малазанци — и когато горките глупаци отстъпят, а те ще отстъпят, ще побегнат назад право срещу копията на едурите на Ханради и това ще е краят.
Сирин Канар сви рамене.
— Все пак не разбирам как тези малазанци са могли да повярват, че хиляда техни войници ще са достатъчно, за да завладеят империята ни. Дори с взривовете им и всичко друго.
— Забравяте страхотната им магия, Финад.
— Страхотна за прокрадване, за криенето им от нашите сили. Нищо друго. А сега тези таланти са без никаква полза. Виждаме нашите врагове, сър. Изложени са на открито и затова ще умрат.
— Да почваме тогава — каза командващият отсечено, обърна се и даде знак на маговете да излязат напред.
Долу, по огромната равнина, която предстоеше да се превърне в гробище за нашественическата армия — ако тя изобщо можеше да се нарече така, — малазанската колона започна енергично да се прегрупира за кръгова отбрана.
— Никакви илюзии не хранят, Финад, нали? — изсумтя командващият. — Свършили са и го знаят. Тъй че никакво бягство няма да има, никакво отстъпление. Вижте ги! Ще стоят на място, до последния войник.
Струпана в отбранителен кръг, в самия център на бойното поле, вражеската сила изглеждаше нищожна и жалка. Командващият погледна към седмината си магове, подредени на самия ръб на възвишението: те вече подхващаха края на своя ритуал — започнал още отпреди седмица. После отново насочи взора си към струпаните малазанци и прошепна:
— Блудния да благослови с покой душите им.
Ясно беше, че Атри-Преда Биват, колкото и да гореше несъмнено от нетърпение, в последния момент бе решила да задържи началото на битката, да остави слънцето да продължи щурма си срещу калта на морското дъно. Уви, такова забавяне не беше в интерес на Червената маска, затова той се задейства първи.