Първият ред едури, коленичили с насочени копия, бяха подпрели правоъгълните ледерийски щитове на раменете си — най-доброто, което можеха да направят с двете ръце на дръжките на копията.
Другите, непосредствено зад тях, бяха защитени по-добре, но оградата от копия, както я наричаха ледериите, беше уязвима.
Закрещяха воини и западаха под ударите на стрелите. Редът се разлюля, заотстъпва и изведнъж се разкъса.
Конете не могат да бъдат накарани да връхлетят срещу стена от настръхнали копия. Но добре обучени, конете могат да бъдат накарани да връхлитат срещу хора и да ги тъпчат.
Втори облак стрели полетя от разстояние от четиридесет разтега. След това трети — от десет.
Фронтовата страна на едурското каре се разкъса. Конете напираха напред в зевовете, отворени в редиците на едурите, тъпчеха и хапеха.
Брол Хандар с ужас гледаше как целият блок на воините арапаи сякаш се разлюля, затрепери назад, след това неизбежно се огъна навътре.
Оулският клин се беше врязал дълбоко в безредното каре. Сблъсъкът бе изтласкал първите редици едури назад, те блъскаха и събаряха тези зад тях на вълни, които се разляха по целия строй.
Оулите, нахлули в тази гмеж от блъскащи се и залитащи едури, извадиха мечовете си, понеже пиките се бяха строшили или бяха останали забити в пронизаните тела. С яростни бойни крясъци номадите сечаха на всички страни.
Падаха коне, ритаха и се мятаха в предсмъртната болка. Копия забиваха нагоре, за да вдигнат оулските воини от седлата.
Карето се превърна в кипящо безумие.
А конете продължаваха да падат, други, обезумели, не се подчиняваха на яростните крясъци на ездачите си. Десетки копия се вдигаха и сваляха конници от седлата, десетки едури връхлитаха, за да довършат падналите.
И изведнъж оулите започнаха да отстъпват, а воините едури започнаха да напират срещу тях, фланговете на карето се изнесоха, за да обкръжат конниците.
Някой крещеше на Брол Хандар. Някой до него. Той се обърна и видя един от вестоносците си.
Сочеше му на запад и махаше възбудено.
Конницата на блуроуз беше излязла на склона и се строяваше за щурм.
Брол Хандар зяпна за миг далечните редици и блесналите на слънцето пики, мятащите глави коне. И изкрещя:
— Сигнал за строй! Карето да не гони! На място! Стегнете редиците и оставете врага да се оттегли!
Роговете засвириха.
Оулите не разбраха какво става. Паниката вече ги беше обзела и те приеха внезапното отдръпване на настъпващите едури като възможност да се измъкнат. Изляха се от карето като поток и на двайсетина крачки стрелците се извърнаха в седлата си да пуснат стрели — четиридесет, петдесет крачки, и някакъв командир с бакърено лице зарева на бойците си да се съберат, да се престроят за нов щурм — и от запад отекна тътен, и той се обърна в седлото си и видя, връхлитаща отгоре в настръхнали редици, своята смърт.
Своята смърт и смъртта на своите воини.
Брол Хандар видя как изпадналият в паника командир се опита да обърне бойците си, да ги строи, да подкара уморените, плувнали в кръв животни и също толкова уморените им ездачи в насрещен щурм… но беше много късно. Разнесоха се уплашени викове, щом воините видяха какво се спуска върху тях, и след миг конниците разкъсаха строя си, побягнаха…
И пиконосците на блуроуз връхлетяха.
Брол Хандар огледа своите арапаи. „Сестро Сянка, нанесоха ни убийствена рана.“
— Сигнал за бавно настъпление! — заповяда той и извади меча си. — Ще довършим това, което започнаха блуроуз! — „Ще ги избия тези кучи синове. До един, проклети да са. Да крещят от болка, да мрат под мечовете ни!“
Нещо тъмно и диво се беше развихрило в него. Ах, каква наслада щеше да е избиването. Тук. Сега. Каква наслада!
Щурмът на блуроуз заля оулската конница в унищожителна вълна. Натаркас — все още крещеше заповедта си да се обърнат — бе прободен от пика отстрани в главата. Върхът прониза ниско отдолу в лявото слепоочие, под ръба на обшития с бронз шлем, разби черепа и очната кухина. След това продължи още навътре, през мозъка.
Мрак избухна в ума му.
Конят му, останал без ездач, побягна далече от тази касапница, далече от ужаса.
И изведнъж пред очите му се откри простор. И други два останали без ездачи коня препускаха, вдигнали високо глави, свободни.
Конят на Натаркас затича след тях.
Хаосът в сърцето му угасна, затихна, замря с всеки следващ ликуващ дъх, с който изпълваше пламналите си дробове.
Свободен!
Никога вече! Свободен!