Огън навсякъде, огън през цялото тяло на Бийк.
Краката му поддаваха. Ръцете му се предаваха. И докато се предаваха, брат му се давеше. Потече пишкано и опари китките на Бийк и лицето му. Въздухът бързо се запълни с още по-лоши миризми, а батко му никога не правеше такива неща — цялата тази бъркотия, тази ужасна грешка с въжето.
Бийк не можеше да издържи и това беше проблемът да си по-малкият брат, да си онова, което беше той. И ританията накрая замряха, мускулите на краката на брат му станаха меки, отпуснати. Два пръста на едната ръка на батко му леко забърсаха косата на Бийк, но помръдваха само когато помръднеше самият Бийк, тъй че и тези пръсти бяха станали неподвижни като краката.
Беше добре, че брат му вече не се бореше. Сигурно беше разхлабил въжето от шията си и сега просто си почиваше. А това беше хубаво, защото Бийк вече се беше смъкнал на колене, увил плътно ръце около стъпалата на батко си.
И така си остана.
Докато, три камбани след свечеряване, един от конярите от издирващата група ратаи не влезе в обора със запален фенер.
Дотогава следобедната слънчева горещина бе развалила всичките му селяни, изпила беше лицата им в изражение на скръб, а Бийк не се върна да си ги прибере, не ги извая отново в по-хубави лица. Онези бучки восък останаха на граничния камък, който вече не значеше нищо и потъваше и потъваше ден след ден под слънцето.
След онзи последен ден с брат му в къщата имаше много грижи. Но това не продължи дълго.
Не знаеше защо сега си мисли за брат си, докато палеше една след друга всяка свещ в себе си, за да направи света светъл и да спаси приятелите си. И много скоро вече не усещаше край себе си никого и нищо освен смътните петна, в които се бяха превърнали всички. Капитанът, Юмрукът, всички войници, които бяха негови приятели. Остави светлината да се раздипли и да ги обгърне всичките, да ги опази от онази плашеща тъмна магия, която бе толкова жадна да връхлети върху тях.
Станала беше твърде мощна, за да могат онези седем мага да я удържат. Бяха сътворили нещо, което сега щеше да ги унищожи, но Бийк нямаше да позволи то да нарани приятелите му. Затова накара светлината си да загори още по-ярко. Превърна я в нещо здраво. Щеше ли да е достатъчно? Не знаеше, но трябваше да е, защото без приятелите му не съществуваше нищо, никой.
По-ярка, по-гореща, толкова гореща, че восъкът на свещите се пръскаше на облаци от капчици, грееха ярко като слънцето, една след друга. И всички цветни свещи се запалиха, и остана бялата.
И докато от него изригваше порой след порой светлина, той усещаше в себе си пречистване, онова, което жреците наричаха очищение, само че те всъщност нищо не знаеха за очищението, защото то нямаше нищо общо с принасянето в жертва на кръв и пари, нищо общо нямаше с това да се подлагаш на глад и да се самобичуваш, или да редиш безкрайно молитви, докато мозъкът ти изтръпне. Нищо общо нямаше с всичко това. Очищението, разбираше вече Бийк, бе окончателно.
Всичко сияеше, огряно сякаш от вътрешен огън. Черните доскоро ожънати стръкове по нивите грееха, изпълнени с пламенен живот. Камъните блестяха като драгоценни геми. Нажежена до бяло жар във всички посоки. Фидлър виждаше войниците си и можеше да види през тях, на пулсиращи блясъци чак до костите им, до органите, свити в кухините си. Видя по целия хълбок на Корик старите пукнатини по ребрата, лявата ръка, рамото, бедрото. Видя три големи колкото пръст щръбки на черепа на Кътъл под вече прозрачния шлем — удар, който беше получил още като бебе, с мека и наранима кост. Видя раната между краката на Смайлс от жестокостите, които си беше причинявала. Видя в Коураб Билан Тену’алас буйната кръв, която побираше в себе си силата да унищожи всякакъв рак, който го порази, а той бе човек, подложен на обсада от тази болест, но тя никога нямаше да го убие. Нямаше да го поболее дори.
Видя у Ботъл искрящите вълни на груба сила, блясък, неподвластен на никакъв контрол — но този контрол щеше да дойде. „Ще дойде.“
Ефрейтор Тар се беше присвил в дупката, която си бе изкопал, а светлината, която се излъчваше от него, бе здрава като желязо.
Сред другите видя повече, отколкото един смъртен би поискал да види, но не можеше да затвори очите си, не можеше да ги извърне настрани.
Геслер и Сторми бяха огрени от златна светлина. Дори брадата и косата на Сторми бяха като предено злато, дива красота, сипеща се на водопади около лицето му, и проклетият глупак се смееше.