Светът по-натам бе изчезнал зад матова извита стена от сребрист пламък. Смътни фигури отвъд нея… да, беше видял приближаването на Тайст Едур, търсеха убежище.
Фидлър се усети, че е застанал срещу тази стена, и ето, че закрачи през нея. „Защото някои неща са по-важни от други.“ Пристъпи в този сребрист огън, усети как прониза цялото му тяло, нито горещ, нито студен, нито болка, нито радост.
Залитна изведнъж, примигна. На по-малко от петнадесет крачки от него се бяха присвили до земята стотици Тайст Едур. Чакаха смъртта си.
Ханради коленичи, приковал поглед в небето, половината от което вече бе изчезнало зад тъмната стена от кипящо безумие. Гребенът вече бе започнал да се свлича надолу в устремния си бяг напред.
Внезапно движение го накара да погледне надолу.
Видя малазанец — преобразен в бяло привидение — брада, коса — полюшващите се кокалчета от пръсти сега бяха излъскани, сияеха, както и бронята и оръжията му. Пречистени, излъскани, дори ремъците по него изглеждаха нови, гладки.
Малазанецът срещна погледа му със сребърни очи, после вдигна съвършено изваяна длан и му махна да тръгнат напред.
Ханради се изправи, захвърли меча си.
Воините му видяха. Воините му направиха същото, а когато тръгнаха напред, куполът от сребрист пламък се понесе към тях.
Пронизителен вик, и Ханради се обърна, и видя как последният му К’риснан избухна в пламъци — един-единствен ослепителен миг и злочестият маг бе само пепел, утаила се по земята…
Бийк беше щастлив, че може да ги спаси. Беше разбрал онзи стар сержант. Изтерзаният маг, уви, не можа да понесе това очищение. Твърде много от душата си бе предал. Другите — о, те бяха ранени, изпълнени с горчивина, която той трябваше да помете, и той го направи.
Нищо вече не беше трудно. Нищо…
В този момент ледерийската магия връхлетя.
Ледерийският командир не можеше да види мъртвото поле. Всъщност не можеше да види нищо освен вихрещата се, набъбваща стена от яростна магия. Жестокият й глад се изливаше надолу на съскащи валма.
Когато се понесе напред, всякаква илюзия за контрол изчезна. Командирът и присвилият се до него Сирин Канар видяха как всичките седем мага бяха откъснати от земята, повлечени бяха нагоре във въздуха след настъпващата стена. Пищяха, вършееха с ръце и крака из въздуха, кървави резки заплющяха, когато силата започна да ги разкъсва, преди да изчезнат в черния щорм.
Магическата вълна се килна напред и се изсипа с грохот върху мъртвото поле.
Взрив.
Западаха войници и коне, ездачи се търкаляха или оставаха затиснати под конските хълбоци, конете цвилеха и ритаха. Целият хребет затрепери, след това се изду, закриви се и издърпа войници от билото, погреба ги под каменните лавини, които се сипеха надолу към полето. Зейнали усти, безмълвни писъци, ужас в хиляди очи…
Рухващата вълна се разпадна.
Бийк беше притиснат от неимоверната тежест, от ужасния глад. Но нямаше да отстъпи. Остави огънят в душата му да изригне навън, да погълне всяка свещ, да запали всичко.
Приятелите му, да. Единствените, които бе познавал.
Оцеляването, осъзна той, можеше да бъде спечелено само с чистота. С любовта му към всички тях — колко много от тях му се бяха усмихвали, бяха се смели с него. Колко ръце го бяха тупали по рамото и дори, понякога, бяха разрошвали косата му.
Искаше му се да можеше да види капитана за сетен път, може би да я целуне дори. По бузата, макар че щеше да му хареса и нещо много по-… храбро. Но беше Бийк в края на краищата и можеше да върши само едно нещо наведнъж.
Обгърна се плътно с ръце, а огънят започна да изгаря мускулите на ръцете. Раменете и врата. Краката му.
Можеше вече да удържи, докато го намереха.
Тези пламъци бяха толкова горещи, изгарящи… но нямаше болка. Болката беше пречистена, заличена, изхвърлена. О, тежестта бе огромна, все по-тежко ставаше, но нямаше да отстъпи. Нямаше да отстъпи братята и сестрите си, онези, които толкова обичаше.
„Моите приятели.“
Ледерийската магия се разпадна, пръсна се на облаци бял пламък и те се завихриха нагоре в небето и изчезнаха. Късове се сгромолясваха около искрящия купол, разравяха дълбоко в земята и изхвърляха валма от черна прах. А после всичко замря. Навсякъде.
Командирът с усилие се изправи на крака. Взря се неразбиращо към бойното поле.
От двете му страни войниците залитаха и се изправяха. Появиха се бегачи, един — жена — едва не се сблъска с него, докато заобикаляше коленичилия все още Сирин Канар. Казваше му нещо. Сочеше на юг.
— … десант! Друга малазанска армия, сър! Още хиляди! От реката!