Командирът я погледна намръщено. Лицето й бе зацапано с прах, очите й — изпълнени с паника.
Погледна отново надолу към полето. Куполът блещукаше, замираше. Но беше удържал. Беше удържал.
— Уведомете офицерите ми — каза той на вестоноската. — Да се подготвят за обръщане и бърз марш към реката… колко път е дотам? Предмостието укрепено ли е вече?
— Ако тръгнем право към реката, сър, ще ги пресрещнем. Направили са десант. В реката има големи бойни кораби — десетки! И…
— Върви, проклета да си!
Сирин — вече се беше изправил — викна:
— Но, сър… онези там, долу!
— Тях ги остави на проклетите едури, Сирин! Искаше да бъдат смачкани, нали? Е, желанието ти ще се изпълни! Трябва да посрещнем по-голямата сила и ще го направим незабавно!
С меч и щит най-сетне. Битка, в която един войник може да загине с чест.
Като повечето други войници сравнително близо до Бийк, капитан Фарадан Сорт беше притисната към земята от жестоката тежест на неговата магия. Съвзе се много бавно и докато сребристото сияние наоколо пулсираше и вещаеше смърт, видя… бяло.
Блеснали в бяло броня и оръжия. Коса, бяла като сняг, лица, лишени от всякакви белези. Фигури, които се надигаха замаяни, изправяха се като духове от яркозелените стръкове на някаква трева, която вече заплиташе всичко и сякаш растеше пред очите й.
А когато се обърна, видя Бийк.
За да гори, на огъня му трябва гориво.
За да спаси всички тях, Бийк беше изразходвал всичкото гориво в себе си.
Фарадан Сорт с ужас се взря в купчината пепел и овъглена кост. Но не, имаше форма в това, очертания, стига само да можеше да съсредоточи погледа си през сълзите. О. Костите на ръцете сякаш бяха обгърнали коленете, смачканият череп бе отпуснат върху тях.
Като дете, скрило се в килера, дете, което иска да стане мъничко, толкова мъничко…
„Бийк. Богове на бездната… Бийк.“
— Смятате ли да се върнете при оръжията си? — попита Фидлър водача на едурите. — В смисъл, ако искате да почнем отново, ние сме готови.
Но старият воин поклати глава.
— С империята приключихме. — Помълча и добави: — Ако ни позволите да си отидем.
— Сещам се за доста хора между нас, които ще са по-склонни да ви избият всички, тук и сега.
Кимване.
— Но — продължи Фидлър, докато войниците му се трупаха зад него, всички гледаха втренчено Тайст Едур, а и те — тях, — не сме дошли тук, за да избиваме поголовно. Готови сте да оставите императора си беззащитен?
Бойният главатар посочи на север.
— Селата ни са далече там. Малцина останаха в тях и страдат от това, че ни няма. Искам да отведа своите воини у дома, малазанецо. Да възстановим. Да чакаме връщането на семействата ни.
— Вървете си тогава.
Старият Тайст Едур се поклони.
— Жалко, че не можем… да върнем всичко, което сме направили.
— Кажи ми едно. Вашият император… може ли да бъде убит?
— Не.
Нищо повече не си казаха. Фидлър изчака, докато едурите се отдалечат.
Корик зад него изсумтя:
— Адски сигурен бях, че днес ще се бием.
— Фидлър. Ледерийската армия се оттегли — каза Геслер.
— Адюнктата ще ги премаже — отвърна Фидлър.
— Идеята ми беше — продължи Геслер, — че пътят ни към Ледерас е открит. Ще позволим ли на адюнктата и жалките й войничета да ни изпреварят с това?
— Хубав въпрос. — Фидлър най-после се обърна. — Ами, да ходим да питаме Юмрука, а?
— М-да, може и да разберем защо всички все още сме живи, също така.
— М-да, и бели също.
Геслер смъкна шлема си и се ухили на Фидлър.
— Говори за себе си, Фид.
Коса от предено злато.
— Гуглата да ме вземе — измърмори Фидлър. — Това е най-противното нещо, което съм виждал.
Помагаща ръка вдигна Бийк на крака. Той се огледа. Нямаше много за гледане. Бял пясък, порта от бял мрамор отпред, сред която се вихреше бяла светлина.
Ръката, стиснала го за рамото, беше ръка на скелет, кожата — със странен зеленикав цвят. Фигурата, много висока, бе закачулена и облечена в черни дрипи. И сякаш гледаше към портата.
— Там ли трябва да отида сега? — попита Бийк.
— Да.
— Добре. Ти идваш ли с мен?
— Не.
— Добре. Е, защо не ми пуснеш рамото тогава?
Ръката се отдръпна.
— Не е обичайно — каза фигурата.
— Кое?
— Да посрещам… дошлите. Лично.
— Аз съм Бийк.
— Да.
— Какво има отвъд?
— Брат ти те чака, Бийк. Чака те от дълго време.
Бийк се усмихна и пристъпи напред, изведнъж обзет от голямо нетърпение — сребристата светлина в тази порта беше красива, напомняше му за нещо.
Гласът на непознатия го накара да се обърне:
— Бийк?