— Да?
— Брат ти… Брат ти няма да те познае. Веднага. Разбираш ли?
Бийк кимна и каза:
— Защо не дойдеш с мен?
— Искам да изчакам… за друг.
— Брат ми… — Усмивката на Бийк се разшири. — Сега съм по-висок. По-силен. Мога да го спася, нали?
Дълго мълчание. А след това фигурата каза:
— Да, Бийк, можеш да го спасиш.
Да, това беше хубаво. Той тръгна. С уверени крачки. Към портата, през сребърното сияние, за да излезе от другата страна, сред поляна до ромолящ поток. А там, до брега, бе коленичил брат му. Същият, какъвто го помнеше. На земята от всички страни стояха стотици восъчни фигурки. Усмихнати лица, цяло село, може би дори цял град.
Бийк пристъпи до брат си.
А той промълви, твърде свенлив, за да вдигне очи:
— Направих ги всички за него.
— Красиви са — каза Бийк и усети сълзите, потекли по лицето му, което го смути, затова ги изтри. И попита: — Мога ли да поиграя с теб?
Брат му се поколеба, огледа всички фигури, после кимна.
— Добре.
И тъй, Бийк коленичи до брат си.
А от другата страна Качулатия, богът, стоеше неподвижен.
Чакаше.
Трета армия се надигна от морското дъно, за да надвие другите две. Армия от кал, срещу която щит не можеше да защити, през която меч не можеше да посече. Скъпоценните острови от платна и кожа се бяха усукали и разбъркали, подлъгваха ходилата, увиваха се плътно около краката или направо затъваха под дебелите наноси. Зацапан в сиво войник се биеше със зацапан в сиво номад, вкопчени един в друг в отчаяние, гняв и ужас.
Кипящата маса отдолу се бе превърнала в цялост, в хаотичен звяр, който се гърчеше и мяташе в калта, и от него се надигаше оглушителен грохот на метал и гласове, изпълнени с болка и смърт.
Бойците падаха, затъваха надолу през сиво и червено и скоро се сливаха с терена. Стени от щитове не можеха да удържат, настъпленията спираха; битката се беше превърнала в единични схватки на затънали до коленете хора.
Звярът се мяташе напред и назад, самопоглъщаше се в безумието си, а от двете страни командващите изпращаха още и още в бесния вихър.
Клинът на тежката ледерийска пехота трябваше да е отблъснал оулите, но бронята се превърна в проклятие — войниците не можеха да се движат достатъчно бързо, за да овладеят пробивите, тромави бяха, за да ги запушат. Оказваха се затънали до кръста, изведнъж откъснати от другарите си, и тогава оулите ги обкръжаваха, сечаха и мушкаха, докато последният ледериец не потънеше. Когато ледериите успееха да се съберат в група — от трима до тридесет, — нанасяха погром, избиваха десетки врагове. Но всеки път, много скоро, калта се надигаше и разкъсваше групите.
От запад в един момент се появиха К’Чаин Че’Малле, връхлетяха по фланга и развихриха ужасна касапница.
Биват изпрати натам стрелци и копиеносци от леката пехота и с цената на големи загуби те успяха да прогонят двата демона — набучени със стрели, женската окуцяла от едно копие, забито дълбоко в лявото й бедро. Атри-Преда искаше да изпрати конницата блуроуз да подгони съществата, но я беше изгубила някъде на североизток, където все още гонеше оцелелите от оулската конница — а и бездруго Кечра оставаха на морското дъно, пръскаха кал с всяка своя дълга крачка и заобикаляха към източния фланг на вкопчените армии.
А ако нападнеха там, Атри-Преда разполагаше с малко войници, които да отвърнат на атаката: само двеста леки, които без защитата на стрелците не можеха да направят много повече, освен да вдигнат рехава стена от копия и да бранят само четвърт от ледерийския фланг.
Седнала на гърба на неспокойния си кон на възвишението на стария морски бряг, Биват проклинаше проклетите Кечра! Наистина ли бяха неуязвими? „Не, виж ранения! Тежки копия могат да ги поразят — Блудния да ме вземе, имам ли избор?“
Махна на един от малкото останали бегачи.
— Финад Тревал да поведе своите леки по източния фланг. Отбранителна линия в случай, че демоните се върнат.
Вестоносецът затича.
Биват отново загледа битката. „Поне няма прах, който да скрива нещата.“ И доказателството се виждаше ясно. Ледериите изтласкваха оулите назад с бавно настъпващи крила, най-сетне, за да оформят обкръжаващи рогове. Боят изобщо не бе изгубил своята ожесточеност — всъщност оулите по външните краища сякаш удвояваха отчаяните си усилия, осъзнали какво става. Осъзнали… началото на края.
Не можеше да види Червената маска. Той и телохранителите му бяха изоставили централната платформа преди половин камбана — бяха се втурнали в битката, за да запълнят един пробив.
Глупакът бе изоставил командния си пункт, изоставил бе командването си. Адютантите му не носеха никакво знаме, към което да се стекат воините му. Ако Червената маска вече не беше мъртъв, щеше да е покрит с кал като всички останали, непознаваем и безполезен.