Искаше й се да изпита ликуване, триумф. Но виждаше, че е изгубила една трета — навярно и повече — от армията си.
Защото оулите не искаха да приемат истината. Разбира се, капитулация не можеше да има — това беше ден за унищожение, — но тези глупаци не искаха дори да побегнат, след като явно можеха, за да избегнат гонитба от конницата и лесно да се отдръпнат от по-тежките ледерийски пехотинци. Можеха да побегнат, проклети да са, с надеждата да отвърнат с бой в друг ден.
Вместо това кучите синове стояха на място, сражаваха се, убиваха и загиваха.
Дори жените и старците се бяха включили.
Богове, колко ги мразеше!
Брол Хандар, Надзорник на провинция Дрийн, вкуси кръвта на жената в устата си и в изблик на наслаждение я преглътна. Беше швирнала в лицето му, когато я прободе и издърпа: горещ гъст порой. Обърна се да потърси нова жертва.
Воините му стояха от всички страни, вече малцина се движеха, повечето само се мъчеха да оправят накъсания си дъх. Клането беше трескаво, сякаш всеки арапай Тайст Едур беше навлязъл в един и същи кошмар, и все пак в това избиване имаше такова радостно ликуване, че внезапният му край изпълни въздуха с тежък потрес.
Това, осъзна Брол Хандар, нямаше нищо общо с убиването на тюлени по бреговете на отечеството му. Нуждата раждаше множество вкусове, някои горчиви, други — мъчително сладки. Все още усещаше вкуса на кръвта на онази жена като мед, обляла гърлото му.
„Татко Сянка, нима съм полудял?“
Огледа се. Мъртви оули, мъртви коне. Воини едури с червени капещи оръжия. А враните вече се спускаха за пир.
— Ранен ли сте, Надзорник?
Брол отри кръвта от лицето си и поклати глава.
— Оформете редиците. Влизаме в битката, за да избием още. Да ги избием до крак.
— Да, сър!
Масарч залитна, заслепен от калта. Къде беше Червената маска? Паднал ли беше? Нямаше как да се разбере. Притиснал с ръка хълбока си, където върхът на меч бе пробил кожената броня и между пръстите му се процеждаше гореща кръв, младият воин ренфаяр тръгна с усилие през калта към платформата — но врагът вече почти бе стигнал до нея от източния фланг, а на платформата не стоеше никой.
Все едно.
Единственото, което искаше в този момент, бе да се измъкне от тази кал, да се покачи на дъсчените пътеки. Твърде много от другарите му бяха затънали в гъстите мокри наноси и това будеше в ума му ужасяващи спомени как бе погребан жив — в смъртната му нощ, — когато лудостта пронизваше мозъка му. Не. Нямаше да падне, нямаше да затъне долу, нямаше да се удави с чернотата, изпълнила очите и устата му.
В душата му кипеше неверие. Червената маска, великият им вожд, който се беше завърнал, който им бе обещал триумф — края на ледерийските нашественици — бе провалил оулите. „И сега ние умираме. Нашият народ. Тези равнини, тази земя ще предадат дори ехото от нашия живот. Свършено, завинаги.“
Не можеше да приеме това.
„И все пак това е истината.“
„Червена маско, ти ни унищожи.“
Стигна до ръба на платформата, протегна дясната си ръка — онази, която трябваше да държи оръжие — къде бе отишло то?
Зверски крясък зад него и Масарч се извърна, и видя изкривеното, сиво, напукано лице под шлема, бялото на очите, облещени под дебелите люспи засъхнала кал.
Огън лумна в гърдите му и той усети, че го надигат върху дръжката на меч, усети хлъзгащото се в него желязо и как то го хвърли върху дъските на платформата — и ледериецът се изкатери след него, риташе кал от ботушите си и все още натискаше с късия меч — и оръжието проби през гърба и се вряза дълбоко в дървото. На колене, възседнал ренфаяра, ледериецът, оголил зацапани зъби, се взря в очите на Масарч и започна да издърпва меча си.
Говореше, осъзна оулът, повтаряше едни и същи думи на мръсния си ледерийски език. Масарч се намръщи — трябваше да разбере какво му казва мъжът, докато го убиваше.
Но светът гаснеше, много бързо…
„Чувам те, войнико, да. Чувам те и да, знам…“
Ледериецът гледаше как животът напуска младите очи на оулския кучи син. И макар зъбите на ледериеца да бяха оголени като в усмивка, макар очите му да бяха широко отворени и бистри, думите му всъщност бяха отчаян вопъл:
— Опази ме жив, моля те, опази ме жив, моля те, опази ме жив…
На седемдесет разтега от тях Червената маска яхна коня си — един от малкото останали. Беше загубил бича си, но стискаше извитата брадва, зацапана с кръв, нащърбена.
Богове, беше избил толкова много, толкова много, а щяха да дойдат още. Знаеше го, чувстваше го, жадуваше го. Смуши коня и той заора напред, копитата замятаха буци. Лудост беше да язди в тази кал, но нямаше избор, никакъв.