Хиляди ледерии избити и още за клане. Самата Биват, да — яздеше към източния край на кипящата маса, далече извън обкръжаващия рог — о, това нямаше да продължи задълго, воините му щяха да пробият. Да разбият кучите синове и тънките им редици.
Червената маска щеше — след като приключеше с Биват — да се върне при онази касапница — и да, тук бяха неговите К’Чаин Че’Малле, идеха през калта, за да се съберат с него. Тримата заедно щяха да се забият като гигантски меч в ледерийските редове. Да избиват и да избиват всичко.
Ето го Саг’Чурок, приближава се отдясно — виж как се вдигат огромните му ръце-мечове, подготвят се. И Гунт Мач, завива откъм вътрешната страна, между Червената маска и напиращата редица лека пехота с жалките им копия — Гунт Мач куцаше, но копието се беше изтръгнало — или тя сама го беше издърпала. Тези зверове не изпитваха никаква болка.
И вече почти бяха с него, тук, отново, защото бяха избрали него.
„Победа в този ден! Победа!“
Саг’Чурок се доближи още, тръгна редом с коня на Червената маска и той видя как демонът извърна глава, за да го погледне. Очите така студени, така ужасяващо празни…
Мечът замахна като мълния, порази коня отпред, в шията, точно над ключицата. Удар с такава жестокост и сила, че преряза до края и желязото шибна в дървения ръб на високото седло. Червената маска изхвърча през задницата на коня, а обезглавеното животно пробяга още пет-шест крачки, преди да залитне и да рухне.
Червената маска падна на калната земя на рамо, плъзна се, след това се превъртя, за да спре — и се изправи, и в същия миг Саг’Чурок замахна с втория меч и го посече над коленете. Швирна кръв и той падна по гръб, зяпнал отсечените си, останали прави в калта крака.
Гунт Мач надвисна над него, ноктите на задния й крак се спуснаха надолу и се свиха около гърдите му. Стиснаха силно, ребра изпукаха в тази прегръдка и Червената маска беше вдигнат и запокитен във въздуха… където пресече пътя на един от мечовете на Саг’Чурок. Мечът посече през дясното му рамо и ръката отхвърча настрани, все още стиснала извитата брадва.
Червената маска падна отново в калта, вече мъртъв.
На триста разтега на изток Ток Анастер се надигна на стремената, без да обръща внимание на ужасените крясъци на Торент, и загледа как двата К’Чаин Че’Малле загазиха отново към останките на Червената маска. Женската изрита тялото, обърна го леко, след което отстъпи назад.
След миг двете същества вече се отдалечаваха на североизток, изпънали напред глави, с влачещи се в калта опашки, прави като копия зад тях.
— Той ги предаде — прошепна Ток. Каква друга причина можеше да има за това? Много причини навярно. Само Червената маска можеше да отговори на всички загадки около К’Чаин Че’Малле. Присъствието им тук, съюзът им — съюз, на който вече бе сложен край. „Защото ги предаде.“
Внезапността на убийството остана в ума му, отекваше с потрес.
По-натам последните оули — вече не повече от петстотин воини — бяха обкръжени и загиваха в своето гробище от кал.
Двадесетина леки копиеносци се бяха отделили и се приближаваха — бяха видели тази последна група. Ток Анастер на неговия кон. Торент. Двайсетина деца, твърде малки, за да умрат с оръжие в ръка — макар че сега бездруго щяха да умрат.
Без да обръща внимание на писъците на Торент, Ток се извърна в седлото си, с мисълта да избие децата със собствените си ръце — бързи удари, с длан на очите — но видя далече на югозапад странна кипяща редица… бедерини?
„Не. Това е армия.“
Единственото му око примижа и той се загледа в приближаващата се линия — да, идваха насам. „Не са ледерии — не виждам знамена, нищо. Не, не са ледерии.“
Пак погледна към копиеносците, които вече тичаха към тях. Все още на сто разтега.
Последен поглед надолу, към скупчилите се, плачещи или онемели деца — и той отвърза от седлото кожената торба с поемите си.
— Торент! — Хвърли торбата на младия воин и той я улови. Лицето му бе зацапано от кал и сълзи, очите — широко отворени и неразбиращи.
Ток посочи далечната линия.
— Виждаш ли? Армия. Не са ледерии. Не говореха ли нещо за Болкандо и техни съюзници? Торент, чуй ме, проклет да си! Ти си последният — ти и тези деца. Вземи ги, Торент — отведи ги и ако все още е останал дух покровител на твоя народ, то това няма да е последният ден на оулите. Разбираш ли?
— Но…
— Торент — просто го направи, проклет да си! — Ток Анастер, последният от Сивите мечове на Елингарт, мезла, свали лъка си и сложи първата увенчана с кремък стрела на тетивата от черво. — Мога да ти спечеля малко време — но трябва да тръгнеш веднага!