Малко смъртни жреци разбираха необходимостта от изкуплението, макар често да говореха за него в проповедите си за грях и вина, с вложеното в тях изнудване, което не правеше нищо друго, освен да пълни ковчежетата им.
Изкуплението бе искане, на което и един бог не можеше да откаже. Така и стана с онзи, когото наричаха Бийк.
Така щеше да е и с този, когото наричаха Ток-младши.
— Събуди се — рече Гуглата. — Стани.
И Ток-младши, с дълга въздишка, направи онова, което му заповяда Качулатия.
Изправи се, залитна, примижа към портата, която очакваше и двамата.
— Проклятие — промърмори Ток, — какво е това жалко подобие на порта?
— Мъртвите виждат, както виждат, Ток-младши. Допреди малко тя блестеше, бяла и чиста.
— Сърцето ми е на страната на онази бедна подведена душа.
— Разбира се, че е. Хайде. Тръгни с мен.
Двамата поеха към портата.
— За всяка душа ли правиш това?
— Не.
— О. — И Ток се спря, или се опита, но краката му сами го повлякоха напред. — Почакай, моята душа е вречена на Вълците…
— Твърде късно. Твоята душа, Ток-младши, беше обречена на мен. Много отдавна.
— Нима? Кой глупак го е направил това?
— Баща ти — отвърна Гуглата. — Който, за разлика от Дасем Ълтър, остана верен.
— И ти възнагради това, като го уби? Ти, мръсна свинска…
— Ти ще го чакаш, Ток-младши.
— Още е жив?
— Смъртта никога не лъже.
Ток-младши понечи отново да спре.
— Качулати, един въпрос, моля те.
Богът се спря, погледна отвисоко смъртния.
— Качулати… защо все още имам само едно око?
Богът на смъртта, Жътварят на души, не отвърна. Сам той се чудеше на това.
„Проклети вълци.“
23.
Някога, много отдавна, Онрак Прекършения извърши престъпление. Изваял бе любовта си към една жена, като сътвори образа й на стената на пещера. Такъв талант имаше в ръцете му, в очите му, че бе обвързал две души в онзи камък. Неговата… това бе негово право, негов избор. Но другата душа, о, егоизмът на този акт, жестокостта на този грабеж.
Сега стоеше пред друга стена от камък, в друга пещера, гледаше низа от рисунки, зверовете, изразени с всяка линия на мускула, всеки намек за движение, възхищаваше се на техния реализъм, на точността на гения. А сред тези гигантски същества на външния свят тромави и сковани фигури, представляващи Имасс, се въртяха в жалка имитация на танц. Безжизнени, както налагаше законът. Стоеше и гледаше, все така Прекършен, все така крадец на живота на жена.
В мрака на неговия плен, много отдавна, някой бе дошъл при него, с нежни ръце и податлива плът. Толкова му се искаше да повярва, че е била тя, единствената, чиято душа беше откраднал. Но това знание му се губеше; толкова объркан бе станал споменът му, толкова просмукан с всичко, в което сърцето му искаше да вярва.
А и дори наистина да беше тя, какво пък, навярно не беше имала избор. Пленен от престъплението си, безпомощен да се опълчи на страстта си. В собственото си прекършване той бе унищожил и нея.
Той се пресегна, върховете на пръстите му леко докоснаха ваянията. Ранаг, преследван от ай. На треперливата светлина на факлата двата звяра изглеждаха в движение, мускулите се вълнуваха. В празненството си на света, който не таеше съжаления, Имасс се събираха рамо до рамо в тази зала и с гласовете си отмерваха ритъма на дъха, пухтенето и съсъка на зверовете; докато други, поместени в избрани кухини, удряха с длани по барабаните от издълбано дърво и кожа, докато екът на копитата не закънтеше от всички страни.
Ние сме свидетелите. Ние сме очите, запленени завинаги от външното. Ние бяхме откъснати от света. И това е сърцевината на закона, забраната. Пресъздаваме се като безжизнени, тромави, отделени. Някога сме били като зверовете и не е имало никакво вътре и никакво вън. Имало е само едното, единия свят, на който сме били плътта, костите, плът не по-различна от треви, лишеи и дървета. Кости не по-различни от дърво и камък. Ние бяхме неговата кръв, в която течаха реки към езерата и моретата.