Ние даваме глас на своята скръб, на своята загуба.
Като открихме какво означава да умреш, ние сме се откъснали от света.
Като открихме красотата, ние го направихме грозен. Ние не страдаме така, както страдат зверовете — защото те със сигурност страдат. Страдаме със спомен как е било, преди да дойде страданието, а това задълбочава раната, това я разкъсва и отваря път за болката. Няма звяр, чиято болка да е сравнима с нашата.
Тъй че пейте, братя. Пейте, сестри. И на светлината на факлите, потекла свободна от стените на умовете ни — от пещерите в самите нас, — вижте всички лица на скръбта. Вижте онези, които са умрели и са ни оставили. И пейте своята скръб, докато самите зверове не побегнат.
Онрак Прекършения усети сълзите на бузите си и се прокле, че е такъв сантиментален глупак.
Зад него Трул Сенгар стоеше смълчан. Търпението му да угоди на един глупав Имасс беше безгранично. Онрак знаеше, че просто ще чака и чака. Докато Онрак най-сетне се измъкне от мрачните си спомени, спомнил си отново за даровете на настоящето. Щеше да…
— Голямо умение има в рисунъка на тези зверове.
Имасс, все още с лице към каменната стена, все още с гръб към Тайст Едур, неволно се усмихна. „Ето, дори и тук и сега се отдавам на глупави фантазии, които, макар и утешителни, са без много смисъл.“
— Да, Трул Сенгар. Истински талант. Такова умение се предава по кръв и с всяко поколение съществува възможност да… разцъфти. В такова, каквото виждаме тук.
— Художникът сред клановете тук ли е? Или са нарисувани много отдавна, от някой друг?
— Художникът е Улшун Прал — отвърна Онрак.
— И този ли талант му е спечелил правото да управлява?
„Не. Това никога.“
— Този талант — отвърна Имасс — е неговата слабост.
— По-добър от тебе ли е, Онрак?
Той се обърна и усмивката му този път беше горчива.
— Виждам някои недостатъци. Виждам намеци за нетърпение. За чувственост, свободна и дива като зверовете в равнините. Виждам също така, може би, признаци за талант, който е изгубил и който все още не е преоткрил.
— Как загубваш такъв талант?
— Като умреш само за да се върнеш отново.
— Онрак — заговори Трул и в гласа му се долови нов тон, тежест, която смути Онрак. — Говорих с тези Имасс тук. С много от тях. Със самия Улшун. Не мисля, че те изобщо са умирали. Не мисля, че са били някога Т’лан и са го забравили в безбройните поколения съществуване тук.
— Да, те твърдят, че са от онези, които не се включиха в Ритуала. Но това не може да е истина, Трул Сенгар. Те трябва да са призраци, върнати в плът тук, от безвремието на Портата в края на тази пещера. Приятелю, те не познават себе си. — И замълча. „Може ли това да е вярно?“
— Улшун Прал твърди, че помни майка си. Казва, че тя все още е жива. Макар и не тук в момента.
— Улшун Прал е на сто хиляди години, Трул Сенгар. Или повече. Това, което помни, е лъжливо, заблуда.
— Не вярвам в това, вече не. Мисля, че загадката тук е по-дълбока, отколкото някой от нас разбира.
— Хайде да продължим — каза Онрак. — Искам да видя тази Порта.
Излязоха от пещерата със зверовете.
Трул беше изпълнен с безпокойство. Нещо се беше пробудило в приятеля му — от рисунките, — някаква горчивина. Беше видял в очертанията на гърба на Онрак, в раменете му, някакъв бавен срив. Връщането на старо бреме. И като видя това, Трул се бе принудил да заговори, да наруши тишината, преди Онрак да се е самоунищожил.
„Да. Рисунките. Престъплението. Няма ли отново да се усмихнеш, Онрак? Не усмивката, която ми даде току-що, когато се обърна към мен — твърде изпълнена със скръб, — а усмивката, която свикнах да ценя, откакто дойдохме в този свят.“
— Онрак.
— Да?
— Знаем ли все пак какво очакваме? Да, приближават се заплахи. През Портата ли ще дойдат? Или през хълмовете отвъд лагера? Знаем ли всъщност дали тези Имасс наистина са застрашени?
— Приготви се, Трул Сенгар. Опасност се приближава… от всички страни.
— Може би тогава трябва да се върнем при Улшун Прал.
— С тях е Руд Елале. Все още имаме време… да видим Портата.
След малко стигнаха до ръба на просторната, безкрайна сякаш зала и спряха.
Не една Порта. Много порти.
И всичките кипяха с безшумни буйни пламъци.
— Онрак — каза тихо Трул, докато смъкваше копието си. — По-добре се върни при Руд Елале и му кажи — това не е каквото го описа.
Онрак посочи централната купчина камъни.
— Тя се провали. Този свят умира, Трул Сенгар. И когато умре…
Двамата замълчаха за миг.
След това Онрак промълви: