Е, възможно беше. В края на краищата някога беше вярвал, че цялото съществувание е под благонравната власт на някое любящо всемогъщество. „И щурците ги има само за да ни пеят приспивната си песен.“ Нямаше как да разбере какви други глупости са се прокрадвали в младия му и наивен мозък през всичките онези хилядолетия.
Но вече не, разбира се. Нещата свършват. Видовете измират. Вярата във всичко друго е заблуда, плодът на неокованото его, проклятието на върховната самозначимост.
„В какво вярвам вече тогава?“
Нямаше да си позволи мелодраматичен смях в отговор на този въпрос. Какъв бе смисълът? Нямаше никой наоколо, който да го оцени. Включително и той самият. „Да, прокълнат съм да живея в собствената си компания.“
„Това е лично проклятие.“
„От най-добрия вид.“
Изкачи се по начупено, осеяно с падини възвишение, някакво стремглаво надигане на скалната основа там, където се бе разтворила огромна цепнатина. Отвесните й стени вече лъщяха от мраза, когато Готос се добра до ръба и се взря надолу. Някъде долу от мрака се извисяваха два гласа, увлечени в яростен спор.
Готос се усмихна.
Разтвори лабиринта си, извлече тънък сноп сила и с помощта й бавно, предпазливо се спусна до сумрачното корито на дефилето.
Щом се приближи, двата гласа секнаха и остана само хрипливият съскащ звук, пулсиращ — поемане на дъх сред вълни от болка, — и Джагът чу стърженето на люспи по камък малко встрани.
Спря се върху грамада от натрошена скала, на няколко крачки от мястото, където стоеше Маел, и на десет крачки зад него видя грамадното туловище на Килмандарос, със смътно искрящата й — болезнено за очите — кожа: стоеше със свити юмруци и с войнствено изражение на грубото лице.
Скабандари, драконът соултейкън, беше натикан и свит в една кухина в скалата, натрошените му ребра несъмнено превръщаха всяко поемане на дъх в непоносимо страдание. Едното му крило беше счупено, почти отпрано. Един от задните крайници също беше счупен, костите се показваха през плътта. Никога вече нямаше да полети.
Двамата Древни гледаха Готос накриво, но той закрачи напред и заговори:
— Винаги ме е радвало, когато на един изменник на свой ред му изменят. В този случай го предаде собствената му глупост. Което е още по-радващо.
Маел, Древният бог на моретата, рече:
— Ритуалът… приключи ли, Готос?
— Повече или по-малко. — Очите на Джагъта се приковаха в Килмандарос. — Древна богиньо. Чедата ти в това селение са изгубили пътя си.
Чудовищната жена-звяр сви рамене и отвърна с неочаквано звучен глас:
— Те винаги са губили своя път, Джагът.
— Ами защо не направиш нещо по въпроса?
— Ти защо не направиш?
Вдигнал едната си тънка вежда, Готос оголи бивните си в усмивка:
— Подкана ли е това, Килмандарос?
Тя погледна над рамото му към дракона.
— Нямам време за това. Трябва да се върна в Куралд Емурлан. Ще го убия веднага… — И пристъпи към Скабандари.
— Не — спря я Маел.
Килмандарос се извърна към него, огромните й ръце отново се свиха в юмруци.
— Казваш ми го непрекъснато, сварен рак такъв.
Маел сви рамене и се обърна към Готос.
— Обясни й, моля те.
— Колко дългове още искаш да ми дължиш? — попита го Джагът.
— Е, не, Готос!
— Добре. Килмандарос. В Ритуала, който сега се спуска над тази земя, над бойните полета и над тези грозни лесове, самата смърт е отречена. Убиеш ли Тайст Едур тук, душата му ще се изтръгне от плътта, но ще остане, съвсем нищожно ощетена откъм сила.
— Решена съм да го убия — заяви Килмандарос с тихия си глас.
— Тогава ще ти трябвам аз.
Маел изсумтя.
— Защо да ми трябваш? — попита Килмандарос.
Готос сви рамене.
— Трябва да се приготви Финнест. За да приюти, за да плени душата на този соултейкън.
— Ами направи го тогава.
— Като услуга за двама ви? Не, Древна богиньо. Уви, двамата с Маел трябва да признаете един дълг. Към мен.
— Имам по-добра идея — отвърна Килмандарос. — Да строша черепа ти между палеца и показалеца си и да натикам трупа ти в гърлото на Скабандари, та да се задави с надутото ти „аз“. Това ми се струва подобаваща кончина и за двама ви.
— Богиньо, хаплива и свадлива си станала в старостта си — рече Готос.