Стига до тях, изгледа ги много твърдо и каза:
— Вие двамата сте жалки. Защо стоите тук — знаете ли кой идва насам? Знаете ли, че ще дойдат от юг? Което значи, че двамата ще сте първите, които ще ги видят. И с това — първите, които ще убият.
По-високият, по-тъмнокож, леко се извърна и рече:
— Ето, че идва твоят син, Менандори. С Улшун Прал. — След това се намръщи. — Този вървеж ми е познат… Чудно, защо така и не съм го забелязал преди.
„Вървеж? Познат вървеж? Този наистина е луд.“
— Аз ги призовах — заяви тя и скръсти ръце. — Трябва да се подготвим за битката.
По-ниският изсумтя и рече:
— Не искаме никаква компания. Тъй че си избери друго място за бой.
— Изкушавам се да ти строша черепа с ръце — каза Менандори.
— Не става — измърмори магьосникът. — Всичко просто изниква обратно.
Онзи с арбалета се усмихна широко.
— Уверявам ви, нямам никакво намерение да бъда близо до вас, макар да се надявам, че ще съм достатъчно близо, за да видя зловещата ви смърт — каза Менандори.
— Кое те прави толкова сигурна, че ще е зловеща? — попита магьосникът, докато оглеждаше едно от камъчетата, вдигнал го беше на светлината, все едно е скъпоценно, но Менандори добре виждаше, че не е.
— Какво правиш? — попита намръщено тя.
Той я погледна бегло, после затвори шепата си около камъчето и го пусна зад гърба си.
— Нищо. Защо? Все едно, аз зададох въпрос.
— И аз съм длъжна да отговоря? — изсумтя тя.
Руд Елале и Улшун Прал дойдоха и спряха на няколко крачки зад мага и спътника му.
Менандори забеляза суровото изражение на сина си. „Можех ли да видя нещо друго? Не. Не и за това.“
— Любими сине…
— Изобщо не ме интересува Финнестът — каза Руд Елале. — Няма да се присъединя към теб в твоята борба, майко.
Тя го зяпна, очите й бавно се разшириха, пълни с изпепеляващ гняв.
— Длъжен си! Не мога да се изправя сама срещу двамата!
— Имаш нови съюзници — каза Руд Елале. — Тези двамата, които вече пазят подстъпа…
— Тези безмозъчни тъпаци? Сине, ти ме изпращаш на смърт!
Руд Елале изправи рамене.
— Извеждам моите Имасс оттук, майко. Те са всичко, което е важно за мен…
— Повече от живота на твоята майка?
— Повече от борбата, която тя избира за себе си! — отвърна той рязко. — Този сблъсък — тази вечна вражда — не е моя. Твоя е. Винаги е била твоя! Не искам да имам нищо общо с нея!
Менандори потръпна от яростта на сина си. Опита се да задържи погледа му, но не успя и извърна очи.
— Така да бъде — прошепна тя. — Върви тогава, сине мой, и вземи избраните си родственици. Върви!
Ала щом Руд Елале кимна и се обърна, тя проговори отново, с по-твърд тон от всичко досега.
— Но не него!
Синът й се обърна рязко и видя, че майка му сочи Имасса до него.
Улшун Прал.
Руд Елале се намръщи.
— Какво? Не…
— Сине. Наистина не разбираш. Улшун Прал трябва да остане. Тук.
— Няма да позволя…
И тогава вождът на бентрактите протегна ръка, за да спре Руд Елале — миг преди да се въплъти в драконовата си форма, за да се вкопчи в битка със собствената си майка.
Менандори изчака, външно спокойна и ведра, макар сърцето й да биеше свирепо.
— Тя казва истината — рече Улшун Прал. — Трябва да остана.
— Но защо?
— Заради тайната, която притежавам, Руд Елале. Тайната, която всички те търсят. Ако отида с теб, всички ще ни преследват. Разбираш ли? Хайде, моля те, отведи моя народ надалече оттук, на безопасно място. Отведи ги, Руд Елале, и то бързо!
— Сега ще се биеш ли на моя страна, сине? — попита Менандори. — За да опазиш живота на Улшун Прал?
Но Улшун Прал вече подканяше Руд Елале да тръгне.
— Направи каквото те моля — рече той на сина на Менандори. — Не мога да умра със страх за своя народ. Моля те, отведи ги.
Магьосникът заговори:
— Ще направим всичко, за да го опазим, Руд Елале.
Менандори изсумтя презрително и запита намръщено сина си:
— Рискуваш ли да направиш такова нещо?
Руд Елале погледна мага, после — усмихнатия с арбалета, и тя видя как странно спокойствие огря лицето му. И онази трошица безпокойство я жегна отново.
— Ще го направя — каза тогава Руд Елале и посегна с ръка към Улшун Прал. Нежен жест, длан, която леко докосна лицето на Имасс. След това Руд Елале се обърна и тръгна към стана.
Менандори се обърна рязко към двамата мъже.
— Проклети глупци!
— Точно затова не ти давам любимото си камъче — каза магьосникът.
Хедж и Бързия Бен се загледаха след нея, докато слизаше обратно по склона.
— Това беше странно — измърмори сапьорът.
— Нали.
Помълчаха още стотина удара на сърцето, после Хедж се обърна към Бързия Бен.