— Та какво мислиш?
— Знаеш точно какво мисля, Хедж.
— Същото като мен значи.
— Същото.
— Кажи ми нещо, Бързак.
— Какво?
— Онова наистина ли беше любимото ти камъче?
— Имаш предвид това в ръката ми ли? Или онова, дето го пъхнах в хубавото й бяло наметало?
С кожата си, набръчкана и зацапана от хилядолетията, прекарани в торфа, Шелтата Лор наистина бе самият символ на здрача. В тон с червеникавата коса и мрачния оттенък на очите носеше пурпурночервено наметало, черни кожени гамаши и ботуши. И обшит с бронзови пъпки елек, плътно стегнат на гърдите й.
До нея — като Шелтата, с лице към хълмовете — стоеше Сукул Анкаду, Пъстрата, петънцата по кожата й се виждаха по голите й ръце. На крехките й рамене — ледерийско нощно наметало, каквито носеха знатните и жените на Тайст Едур в империята, макар да беше някак по-невзрачно от техните.
— Скоро това селение ще бъде прах — каза Шелтата Лор.
— Това радва ли те, сестро?
— Може би не толкова, колкото теб, Сукул. Защо толкова те отвращава това място?
— Не питая любов към Имасс. Представи си, народ, който рови в пръстта на пещери стотици хиляди години. Без да строи нищо. Цялата история — пленена в спомени, изкривена в песни, пети всяка нощ. Те са дефектни. В душите им трябва да има дефект, слабост. А тези тук, те са се самозаблудили във вярата си, че наистина съществуват.
— Не всички, Сукул.
Пъстрата махна презрително с ръка.
— Най-голямата слабост тук, Шелтата, е у Бога на смъртта. Ако не беше безразличието на Качулатия, това селение изобщо нямаше да издържи толкова дълго. Дразни ме такова безгрижие.
— Е — каза с усмивка Шелтата Лор, — ще ускориш ли края на тези Имасс, въпреки че, след като селението умира, те вече са обречени?
— Не разбираш. Ситуацията е… променена.
— Какво имаш предвид?
— Тяхната самонадеяност — отвърна Сукул — ги е направила реални. Смъртни, вече. Кръв, плът и кост. Тече им кръв, умират. И все пак са в неведение за неизбежния свършек на техния свят. Избиването им от мен, сестро, ще е акт на милост.
— Нямам търпение да чуя как ти благодарят — изсумтя Шелтата Лор.
В този миг златно-бял дракон се извиси пред тях и се понесе над билата на хълмовете.
Сукул Анкаду въздъхна.
— Започва се.
Соултейкън се плъзна над склона точно пред тях, сви крилете си назад и леко кацна на земята.
Вихрушка обгърна чудовището и миг след това Менандори пристъпи навън от наситения с тежък аромат въртоп.
Шелтата Лор и Сукул Анкаду чакаха мълчаливо, с безизразни лица. Менандори приближи и спря на пет крачки от тях; грейналите й очи зашариха от едната сестра на другата и обратно.
— Е, още ли сме в съгласие? — попита тя.
— Колко славен прецедент е този миг — отбеляза Шелтата Лор.
Менандори се намръщи.
— Необходимост. Трябва поне да сме наясно по този въпрос. Не мога да стоя сама, не мога да пазя душата на Скабандари. Финнестът не трябва да попада в неговите ръце.
Сукул затаи дъх.
— Значи той е близо?
— О, да. Откраднах очите на един от пътуващите с него. Многократно. В този миг те стигат до последната порта и гледат раната в нея, и стоят пред разкъсания труп на онази глупава Гадателка на кости Имасс, която си въобрази, че може да я затвори със собствената си душа. — Менандори се усмихна презрително. — Каква дързост, представете си. Старвалд Демелайн! Самите камери на сърцето на К’рул! Не е ли знаела как го отслаби това? Как отслаби всичко?
— Значи ние трите убиваме Силхас Руин — каза Шелтата Лор. — А след това имассите.
— Моят син реши да ни се противопостави в тази последна подробност — каза Менандори. — Но Имасс надживяха своята полезност. Ще нараним Руд, ако потрябва, но без да го убиваме. Ясно? Ще ми дадете думата си за това. Отново. Тук и веднага, сестри.
— Съгласна — каза Шелтата Лор.
— Да — каза Сукул Анкаду, — макар че това ще направи нещата по-трудни.
— Трябва да се примирим — каза Менандори и се обърна. — Време е.
— Вече?
— Няколко жалки смъртни се опитват да застанат на пътя ни — трябва първо да съкрушим тях. И Силхас Руин си има съюзници. Дневната ни работа започва сега, сестри.
И закрачи към хълмовете. И започна да се въплъщава в драконовото си тяло.
Шелтата Лор и Сукул Анкаду се спогледаха и се отдръпнаха една от друга, за да си отворят нужното място.
За да се въплътят в дракони.
Зора, Здрач и онази, която наричаха Пъстрата. Дракон от злато и бяло. Друг, зацапан в кафяво и сякаш полуизгнил. Последният пъстър, нито светлина, нито мрак, а тревожният промеждутък между двете. Соултейкъни с кръвта на Тиам, Майката. Крилати и със змийски вратове, с нокти и люспи. Кръвта на Елейнт.