Вдигнаха се във въздуха на ветрове от сурова магия. Менандори — в челото на бойния клин. Шелтата Лор отляво. Сукул Анкаду отдясно.
Хълмовете се смалиха, щом трите заиздигаха огромните си туловища все по-високо.
Над хребети, над древните скали на древен бряг — а долу три сенки тичаха над трева и скали, сенки, които караха дребните бозайници да се разпръсват в паника да търсят укритие, които накараха зайците да замръзнат.
Зверовете в небесата ловуваха и нищо по земята не можеше да е в безопасност.
Плосък пейзаж, осеян със заоблени хълмове — мъртви дракони, грозни и отблъскващи като разровени гробни могили, от които стърчаха кости, покрити с накъсана кожа и жили. Криле, натрошени като мачти на изхвърлени на брега кораби. Вратове, извити по земята, глави със свлечена кожа, празни очни кухини. Зацапаните със сива пръст зъби бяха оголени като във вечно предизвикателство.
Серен Педак не беше вярвала, че някога е имало толкова много дракони. Не беше вярвала всъщност, че изобщо са съществували, освен онези, които можеха да сътворят такава форма от собствените си тела, като Силхас Руин. Всички тези соултейкън ли са били, учуди се тя. По някаква незнайна причина съзнаваше, че отговорът е „не“.
Бяха истински дракони, на които Силхас Руин в страховитата си крилата форма бе само жалко подобие. Лишен от величие, от чистота.
Натрошаването на кости и криле бе дошло от старостта, не от насилие. Нито едно от тези същества не се беше проснало на земята, за да издъхне. По никое не се виждаха зейнали рани. Всеки дракон беше полегнал в сетната си поза.
„Като сини мухи по перваз на прозорец — беше казал Удинаас. — Откъм лошата страна, и са се опитвали да излязат. Но прозорецът е останал затворен. За тях, може би за всички, за всяко нещо. Или… може би не за всяко.“ — И след това се беше усмихнал, сякаш тази мисъл го беше развеселила.
Бяха видели портала, явно тяхната крайна цел, от много далече, и всъщност могилите-дракони като че ли ставаха все повече, колкото повече се приближаваха. Страните на арката бяха високи като кули, тънки като скелет, а самата арка изглеждаше закривена, като огромна паяжина, увита около мъртъв клон. Вътре в съоръжението имаше стена, гладка и сива и някак смътно извита — изходът към друг свят. Където, вече разбираха всички, щяха да намерят останките от душата на Скабандари, Бащата Сянка, Предателя. Кървавото око.
Безжизненият въздух имаше ужасен вкус за Серен Педак, сякаш неизмерима скръб омърсяваше всеки поет дъх в това селение, безрадостно ухание, което нямаше да изчезне и след безброй хилядолетия. Прилошаваше й от него, изцеждаше силата от крайниците й, от самия й дух. Колкото и да я плашеше порталът, тя копнееше с нокти и зъби да се провре през сивата безформена преграда. Копнееше да сложи край на това. На всичко.
Убедена беше, че има начин — трябваше да има начин — предстоящият сблъсък да се избегне с преговори. Не беше ли тъкмо в това единственият й талант, единствената дарба, която можеше да си позволи да признае, че притежава?
На три крачки пред нея вървяха Удинаас и Кетъл, мушнала ръчица в грубата му длан. Гледката, която бяха видели буквално след пристигането си в това мрачно място, беше поредният извор на болка и безпокойство за детето. Само Удинаас ли беше способен да остави настрана всички свои кошмари, да утеши тази самотна, изгубена душа?
Преди много време, в самото начало на това пътуване, Кетъл се беше държала близо до Силхас Руин. Защото тъкмо той й бе говорил през умиращия Азат. И той бе дал клетви да пази нея и напъпващия живот, върнал се в нея. Затова бе гледала на него като на благодетел, с цялото обожание, което може да се очаква от едно бездомниче при такива обстоятелства.
Това вече не беше вярно. О, Серен Педак виждаше достатъчно малки жестове, съпровождащи тази стара преданост, нишките, свързващи тези две толкова различни същества — общото им рождено място, драгоценното взаимно разпознаване в самотата, в отчуждението от всички останали. Но Силхас Руин бе… разкрил повече за себе си. Разкрил беше в хладното си пренебрежение жестокост, която можеше да отнеме дъха на човек. „О, и колко различно е това от историите на Кетъл за убиването на хора в Ледерас? За изцеждането на кръвта им, за заравянето на труповете им в гладната земя на Азата?“
Все пак Кетъл не проявяваше повече такива желания. С връщането си в живота тя бе изоставила старите си навици, превръщала се беше с всеки ден все повече и повече просто в едно младо момиче. Сираче.
Свидетел на непрекъснатите раздори и свади в осиновилото я семейство. На несъмнените заплахи, заканите за убийство. „Да, точно това й предложихме.“