— Тук, в този свят, ние отдавна сложихме край на нашата война. Тук избрахме мира.
— И все пак онова, което ти е дал джагътът, сега те застрашава, Улшун Прал. И твоите кланове.
Глух дълбок тътен разтърси стените около тях.
Онрак изръмжа:
— Трябва да тръгвам.
След миг Улшун Прал вече бе сам в пещерата с всички рисунки, които бе сътворил, и нямаше светлина, след като Онрак си бе отишъл с факлата, която носеше. Барабанният тътен на мрачна магия отекваше в скалите. Улшун Прал остана на място за десетина удара на сърцето. А след това се отправи след Онрак. Към Портата.
Всъщност нямаше избор.
Руд Елале беше отвел имассите по-навътре сред скалистите хълмове и след това по едно тясно лъкатушещо дефиле, където някакъв земетръс беше разцепил грамадата варовик и бе оформил високи ръбати скали от двете страни на разлома. При устието на това дефиле, докато Руд Елале подкарваше последните няколко Имасс навътре в тесния проход, Хостил Ратор, Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм спряха.
— Бързо! — извика им Руд Елале.
Но клановият вожд изваждаше късия си обсидианов меч с дясната ръка — вече бе стиснал каменния чук с костена дръжка в лявата.
— Насам идва враг — каза Хостил Ратор. — Продължавай, Руд Елале. Ние тримата ще браним този проход.
Вече чуваха ужасния грохот, идещ южно от стария стан.
Руд Елале ги гледаше объркан.
— Дойдохме в този свят, без да очакваме това, което… намерихме — каза Хостил Ратор. — Сега сме от плът, както и онези Имасс, които наричаш свои. Смърт е дошла, Руд Елале. — Посочи с меча си на юг. — Един дракон е избягал от Висшия маг. За да догони теб и бентрактите. Руд Елале, макар и като дракон, тя трябва да кацне тук. След това трябва да се въплъти в другата си форма. За да може да мине през този проход. Ще я посрещнем тук, ние тримата… непознати.
— Мога да…
— Не, Руд Елале. Този дракон може да не се окаже единствената опасност за тебе и клановете. Трябва да продължиш. Трябва да се подготвиш да се изправиш като техния последен закрилник.
— Защо… защо правите това?
— Защото така искаме. — „Защото те обичаме, Руд Елале. И Улшун Прал. И Имасс…“
„А дойдохме тук с хаос в сърцата си.“
— Върви, Руд Елале.
Сукул Анкаду знаеше, че сестрите й са мъртви, и въпреки цялото стъписване, което будеше в нея това — разбиването на плана й да унищожи Силхас Руин, да заграби Финнеста на Скабандари и да подложи онази изтерзана уязвима душа на вечна жестокост, — част от нея бе изпълнена с ликуване. Менандори — която тя и Шелтата Лор бездруго се бяха канили да предадат — никога вече нямаше да може да осуети желанията и амбициите на Сукул. Шелтата — е, тя бе направила каквото трябваше, като се нахвърли на Менандори в мига на най-голяма слабост. Е, ако беше оцеляла след това, Сукул трябваше да я убие тая кучка.
Колко необичайно, един-едничък смъртен човек да развихри такава гибелна магия. Не, не беше просто смъртен човек. Други неща се криеха в онова мършаво тяло, сигурна беше. Стига никога повече да не го срещнеше, щеше да познае живот в мир, живот без страхове.
Раните й общо взето бяха сравнително малки. Едното крило беше строшено, което я принуждаваше да разчита изцяло на магията, за да се задържи във въздуха. Многобройни драскотини и порязвания, но кървенето вече бе намаляло, раните се затваряха.
Надушваше вонята на имассите, можеше с лекота да проследи дирята им сред накъсаните хълмове долу.
Руд Елале беше истинско дете на Менандори. Соултейкън. Но толкова млад, така наивен. Ако грубата сила не можеше да го надвие, то коварството щеше да може. Последният й акт на мъст — и на измяна — срещу Менандори.
Дирята продължаваше в тесен каньон с високи стени, който като че ли водеше надолу, може би към пещери. Пред входа му имаше малка равна поляна, обградена от двете страни с балвани.
Тя се спусна надолу и забави полета си.
И видя воин Имасс, застанал пред дефилето.
„Добре. Мога да убия. Да се нахраня.“
Спусна се на поляната — беше тясно, трябваше силно да присвие здравото си крило — и се преобрази, сви силата си навътре. Изправи се няма и на двадесет крачки от имасса.
Смъртен. Нищо повече от това, което изглеждаше.
Сукул Анкаду се изсмя. Щеше да отиде до него, да изтръгне каменните му оръжия и да впие зъби в гърлото му.
Закрачи към него, без смехът й да спре.
Той се приготви за бой, ниско присвит.
На десетина крачки я изненада. Чукът се завъртя отдолу и излетя от изпънатата му ръка.
Сукул се хвърли на една страна — ако оръжието я беше ударило, щеше да пръсне черепа й, — след това, когато воинът скочи напред с меча си, тя изпъна ръка и го хвана за китката. Изви и прекърши костта. С другата си ръка го сграбчи за гърлото и го повдигна от земята.