„О, Трул, дано никога не узнаеш истината.“
Онрак Прекършения отвори очите си за един древен сън и магията се извъртя като нож в душата му. „Не забрава значи. Такъв мир ми е отказан. Връщат се старите ми грехове. За да терзаят.“
„И все пак… Улшун Прал…“
Древен сън, да, а малко по-натам се рееше друг, по-млад сън — сън, за който изобщо не беше знаел, че съществува. Ритуалът на Телланн бе отнел от толкова много мъже на Имасс този досег към бъдещето, това създаване на синове, на дъщери, това посаждане на живот в пръстта, която продължава да живее.
Да, това наистина беше сън…
Килава Онасс изведнъж се намръщи.
— Зяпнал си ме, Онрак, умно като бедерин. Да не си се побъркал?
Сънищата не хокат, нали?
— Аха — продължи тя, — ето, че вече те виждам като стария Онрак — виждам паниката, която винаги изпълва очите на мъжа, когато всичко, за което е копнял, изведнъж се окаже на ръка разстояние. Но знай едно. Аз също копнях и сега и аз изпитвам… паника. Да обичаш, когато другия го няма, е като да плуваш във вечно спокойни води. Никакви внезапни течения. Никакви измамни приливи. Никаква възможност за удавяне. Двамата с тебе, Онрак, плувахме така дълго.
Той се взря в нея. Да, лежеше на коравия камък. В пещерата на портите.
Килава се усмихна, оголи хищните си кучешки зъби.
— Но мисля, че аз живях по-добре. Защото ти ми даде дар, от онази единствена нощ. Даде ми Улшун Прал. И когато намерих тази… тази илюзия, намерих за нашия син дом, пристан.
— Този свят… умира — каза Онрак. — Всички ли сме илюзия вече?
Килава поклати глава, лъскавата й черна коса проблесна.
— Готос даде на нашия син Финнеста. Колкото до останалото, синът ти ми го обясни. Белокожият Тайст Андий, Силхас Руин, донесе семето на Азат, семе, предрешено като дете. За да приеме Финнеста, да израсте силата му с него. Онрак, скоро тези порти ще бъдат затворени, всички до една ще се влеят в Къщата, в една ниска тромава кула. И този свят — с дом на Азат в него, вече няма да странства, вече няма да изтлява. Той е вкоренен и затова ще остане.
Улшун Прал зад нея проговори:
— Готос каза, че Силхас Руин един ден ще дойде за Финнеста. Готос мислеше, че това е… смешно. Джагътите са странни.
Килава Онасс добави:
— За да спечели свободата си, Силхас Руин се спазари с един Азат. Азат, който умираше. И сега направи каквото му бе поискано. И Азатът е прероден.
— Тогава… не трябваше да се бием.
Килава се намръщи.
— Никога не се доверявай на Тайст Андий. — Блестящите й очи се извърнаха за миг. — Явно е имало и други… проблеми.
Но Онрак не бе готов да мисли за тях. Продължи да се взира в Килава Онасс.
— Ти. Тогава, в онази тъмна нощ.
— И тогава ли беше толкова глупав? Не мога да си спомня… в името на всички духове, паниката ми се усилва. Разбира се, че бях аз. Ти ме обвърза към камъка, с очите и с ръката си. Със своята любов, Онрак. Страстта ти бе забранена и това рани толкова много от нас. Но не и мен. Аз знаех само, че трябва да дам отговор. Че трябва да оставя сърцето си да заговори. — Тя положи ръка на гърдите му. — Както говори сега твоето. Ти си от плът и кръв, Онрак. Ритуалът е освободил душата ти. Кажи ми, какво търсиш?
Той се взря в очите й.
— Намерих го.
Всяка кост в тялото го заболя, докато се изправяше. И погледът му веднага се насочи натам, където за последен път бе видял Трул Сенгар. И усилващият се страх бе пометен от ума му, щом видя приятеля си.
„Трул Сенгар, труден си за убиване като мен.“
След миг видя сълзите на лицето на приятеля си. Явно все пак щеше да има скръб този ден.
На една малка поляна Руд Елале стоеше сред истинска кланица. Тук бе умряла една от сестрите на майка му. Тук бяха умрели трима Имасс.
А някъде по-натам, знаеше той в сърцето си, щеше да намери и тялото на майка си.
Стоеше на подгизналата от кръв земя и се чудеше какво е умряло току-що в собствената му душа.
Някъде много, много по-късно щеше да намери думата, с която да го опише.
Невинността.
Бързия Бен все така куцукаше като грохнал старец и безкрайно разсмиваше Хедж.
— Ей те на — заговори той, докато вървяха към пещерата и тунела, отвеждащ към Портите на Старвалд Демелайн, — точно така ще изглеждаш след двайсетина години. Злобно миризливо старче. Бута разклатени зъби с морав език и мрънка римувано под нос…
— Приказвай ми, сапьор, и ще научиш всичко за разклатени зъби. Всъщност изненадан съм, че не ти се откъртиха няколко, когато те удари оня кокал. Богове на бездната, това е може би най-смешното нещо, което съм виждал.
Хедж посегна и предпазливо опипа огромната цицина на челото си.