— Е, днес си изпълнихме задачата. Как са се справили другите според теб?
— Скоро ще разберем — отвърна магьосникът. — Има едно нещо обаче.
— Какво?
— В този проклет свят вече расте Дом на Азат.
— Какво означава това?
— О, много неща. Първо, това място вече е реално. И ще продължи да живее. Тези Имасс ще продължат да живеят.
Хедж изсумтя.
— Руд Елале ще е доволен. И Онрак, предполагам.
— М-да. Има и още нещо, само че не знам дали ще зарадва някого. В тази Къща Азат ще има кула, а в тази кула — всичките порти.
— Е, и?
Бързия Бен въздъхна.
— Проклет тъп идиот. Портите на Старвалд Демелайн.
— И?
— Само това. Сенкотрон и Котильон. Които обичат да използват Азатите, когато ги устройва. Сега вече имат достъп. И не просто до този свят при това.
— В Старвалд Демелайн? Богове на бездната, Бързак! — „И заради това ли току-що направихме всичко? Това ли те доведе тук?“
— Няма нужда да пищиш, сапьор. Когато се стигна до посаждането на тази Къща, ние дори не бяхме свидетели. Нали? Но да знаеш, това, което всъщност ме притеснява, е какво знаят или изглежда, че знаят тези двама потайни кучи сина. Схващаш ли?
— О, Гуглата да ти пикае на ботушите, Бен Адефон Делат.
— Остави ли си снаряжението там? Добре. Защото щом стигнем до Портите, ще минем през една от тях.
— Нима?
— Да. — И магът се ухили на сапьора. — Да ти кажа, Фид изобщо не е същият без теб.
Силхас Руин застана сред древните основи — останки от Форкрул Ассаил, смъкнали се бавно надолу по планинския склон — и вдигна лице към синьото небе над високите дървеса.
Беше изпълнил своята клетва пред Азата.
И бе донесъл за душата на Скабандари мир, какъвто Кървавото око не заслужаваше.
Знаеше много добре, че триумфът на мъстта е отровен.
Оставаше една задача. Дребна, само колкото да удовлетвори чувството му, че трябва да се възстанови едно нечувано неравновесие. Малко знаеше за Сакатия бог. Но и малкото, което знаеше, не харесваше никак.
И затова разпери ръце. И се преобрази в драконовото си тяло.
Извиси се към небето, крилете му кършеха клони от дърветата. В хладния планински въздух, далече на запад, два кондора се разлетяха на две страни с ужас. Но посоката, която избра Силхас Руин, не беше на запад.
Той летеше на юг.
Към един град, наречен Ледерас.
И този път наистина мислеше за кръв.
24.
Гробната могила на Бийк започна с няколко хвърлени в пепелта до овъгления натрошен скелет — всичко, което бе останало от младия маг — кости. Скоро още неща отидоха на купчината. Катарами, токи, фетиши, монети, счупени оръжия. Когато Юмрук Кенеб бе готов да даде заповед за марш, могилата бе висока почти колкото човешки ръст. Когато капитан Фарадан Сорт помоли Ботъл за благослов, отдельонният маг поклати глава и обясни, че цялото мъртво поле, затворено от чародейството му, вече е магически мъртво. Навярно завинаги. При тази новина капитанът извърна глава, макар че Кенеб май я чу да прошепва: „Нито свещ не е останала недогоряла значи.“
Щом поеха към град Ледерас, морските пехотинци чуха тътена на взривове от юг, където адюнктата бе дебаркирала с останалите от Ловците на кости и влизаше в бой с ледерийските армии. Този грохот не се дължеше на магия, знаеше Кенеб.
Трябваше да поведе бойците си към онази битка, да ударят ариергарда на ледериите и след това да се съединят с Тавори и главната сила. Но Кенеб се съгласи с капитана, както и с Фидлър и Геслер. Той и проклетите му морски пехотинци си бяха спечелили това, спечелили си бяха правото първи да щурмуват столичния град.
— Може да има друга армия, чакаща на стените — каза сержант Том Тиси и лицето му се изкриви от отвращение като на човек, преглътнал лайно на нахт.
— Възможно е — съгласи се Юмрукът. И точно този разговор повече не продължи.
Нагоре по имперския път, с добре наместените му камъни и с ширина достатъчна да поеме колона от десет души в редица. Крачеха в марш сред захвърлено снаряжение и боклуци, оставени от ледерийските легиони. Денят привършваше и сенките се издължаваха.