Вечерният здрач вече не бе далече, а последният сън бе преди доста време, но войниците му, виждаше Кенеб, бяха — поддържаха и снаряжението си — свежи като след седмичен отдих.
След няколкостотин разтега се натъкнаха на първите бежанци.
Мръсни изплашени лица. Торби и кошове с жалки провизии, ококорени бебета, надничащи от вързопите. Натоварени мулета и двуколки, които скърцаха и трополяха под тежкия товар. Ледериите бързо се разбягваха от пътя, издърпваха животни и коли, за да може колоната да продължи. Свели очи, прегърнали деца. Без нищо да казват.
Фарадан Сорт подкара до Кенеб.
— Странно е това.
Юмрукът кимна.
— Приличат на хора, бягащи от нещо, което вече се е случило. Намерете някой, капитане, и да получим малко отговори.
— Слушам, сър.
Загледан в бежанците, които подминаваха, Кенеб се замисли какво ли се крие зад погледите, които малцина от тях се осмеляваха да хвърлят към крачещите напред войници, тези белокоси чужденци в бляскавата им броня. „Виждат ли спасители? Няма начин. Но къде е враждебността? Те са по-уплашени от онова, което са оставили в Ледерас, отколкото от нас. Какво, в името на Гуглата, става тук?“
„И къде са Тайст Едур?“
Тълпите ставаха все по-многолюдни и с все по-голяма неохота се отдръпваха встрани. Фидлър намести пътната торба на рамото си и отпусна ръка на дръжката на късия си меч. Колоната беше забавила скорост и сержантът долавяше нарастващото нетърпение сред бойците си.
Вече можеха да видят края — дъх на Гуглата, беше зад онази бяла стена на североизток, вече на левга или по-малко. На червения блясък на залеза имперският път, изпънал се към тях от някоя главна порта, приличаше на кипящо влечуго. „Изливат се с хиляди.“
„А защо?“
Масови вълнения явно. Икономика в развалини, хората — изправени пред гладна смърт.
— Изобщо не знаех, че ще предизвикаме такава неприятност, Фид.
— Не може да сме ние, Кътъл. Не само ние имам предвид. Не си ли забелязал? Сред тълпата няма Тайст Едур. Значи или са се отдръпнали зад стените на именията си, или в дворцовата цитадела, или каквото е там, където живее императорът им, или са побягнали първи.
— Като ония зад нас значи. Тръгнали са за родните земи на север.
— Може би.
— Е, ако тази проклета империя вече е свършена, защо ще се занимаваме със столицата?
Фидлър сви рамене.
— Ботъл може да е скрил някой от плъховете си в косата на адюнктата. Защо не питаш него?
— Адюнктата няма достатъчно коса за това — измърмори Кътъл, макар че хвърли поглед назад към отдельонния маг. Ботъл не си направи труда да отговори. — Виждаш ли някой на стените, Фид? Аз съм зле на слаба светлина.
— И да има, не държат факли — отвърна Фидлър.
Толкова малко време бе имало за мислене. За каквото и да било, освен само да останеш жив. Непрекъснато, след проклетия бряг. Но сега, докато вървеше по този път, Фидлър усети, че мислите му са тръгнали по прашни пътеки. Тръгнали бяха за това нашествие в името на възмездието. И може би за да свалят един тираничен император, който гледаше на всички не като на свои поданици, а като на месо за сатъра на касапина. „Всичко това — добре. Пък и това едва ли го прави уникален император.“
„Защо тогава е нашата битка? И къде в името на Гуглата ще заминем оттук?“ Толкова му се искаше да повярва, че адюнктата знае какво прави. И че каквото и да стане и както и да свърши, ще има някакъв смисъл от това, което правеха.
„Трябвало да сме собствените си свидетели! На какво, по дяволите?“
— Войници на стената — извика Корик. — Не много, но ни виждат съвсем ясно.
Фидлър въздъхна. „Да пристигнем първи — и може би ще стигнем само до това. Армия от осемстотин войници, вдигнала лагер пред някоя порта. Да бе, ще се напикаят от страх.“ Пое си дълбоко дъх, тръсна глава.
— Чудесно. Най-после си имаме добре настроена публика.
Смайлс не харесваше много вида на тези бежанци. Жалките лица и тътренето по пътя твърде много й напомняха… за дома. О, тогава не беше имало никакво отчаяно бягство, тъй че не беше точно това. Просто тъпият животински поглед в тези очи. Нищо неразбиращите деца, придърпани с ръка или вкопчени в сивата риза на мама.
Ловците на кости настъпваха в марш към Ледерас — защо тези глупаци не пищяха и не виеха от ужас? „Те са като роби, избутани на свобода като овци в пустошта, и всичко, което очакват, е още робство. Или смърт сред пустите лесове. Осакатени са. Целият им живот.“