„Всичко това е толкова познато. Нали?“
Изплю се на пътя. „Гуглата да ги вземе всички империи. Гуглата да го вземе всичко. Ако се докопам до тебе, скъпи ми императоре на Ледер — ако те спипам първа, ще те кълцам на късчета. Бавно, много да боли. Заради всеки от тези окаяни граждани на този вонящ път.“
„Колкото по-скоро се разкарат тези глупци от пътя ни, толкова по-скоро ще мога да поизтезавам императора им.“
— Тръгваме за двореца — каза Корик на Тар. — И не позволяваме на нищо да ни се изпречи на пътя.
— Витаеш в облаците, Корик — отвърна ефрейторът. — Ще трябва да пробием през няколко хиляди упорити ледерии, за да направим това. И може би още повече едури. А на всичко отгоре какво ще кажеш за онази стена там? Да я прескочиш ли се каниш? Нямаме достатъчно муниции за…
— Глупости…
— В смисъл, няма начин Кенеб да позволи сапьорите да си използват целия запас, не и след като единственото, което трябва да направим, е да изчакаме адюнктата и след това да си вдигнем обсадата както си му е редът.
Корик изсумтя.
— Като при Ю’Гатан ли? О, търпение нямам.
— В Ледерас няма никакъв Леоман — рече Тар и дръпна ремъка под брадичката си. — Само някакъв си едур на трона. Сигурно пиян. Луд. Лигави се и пее бебешки песнички. Тъй че защо да се занимаваме с двореца? Нищо интересно няма да има там. Викам да пооплячкосаме няколко имения, Корик.
— Малазанските войници не плячкосват.
— Но вече не сме такива, нали? В смисъл, войници на Малазанската империя.
Корик се изсмя презрително.
— И това означава да затънем в някакво миризливо варварство ли, Тар? Защо ли не съм изненадан? Никога не съм вярвал на всичките ти пози на цивилизованост, които разиграваш.
— Какви пози?
— Добре де, може би просто така те виждат всички останали. Но аз сега те виждам другояче. Проклет катил си ти, Тар. Само чакаш да ни заиграеш гадно.
— Просто разсъждавах на глас — отвърна Тар. — Не че Фид ще ни позволи да правим каквото си поискаме, нали?
— Аз няма да ти позволя да правиш каквото си искаш, Тар.
— Просто да се намираме на приказка, Корик. Само това беше.
Корик изсумтя.
— Ставаш нагъл с ефрейтора си ли, Корик?
— Мисля да ти навра цялата броня — с все щита — в задника, ефрейтор. Това наглост ли е?
— Като свикна да правя разликата, ще ти кажа.
— Слушай, Коураб — заговори Ботъл, — можеш да престанеш да се правиш на квачка, става ли?
Плещестият войник до него поклати глава.
— Сержант Фидлър каза, че…
— Остави това. Ние сме в колона. Стотици морски пехотинци от всички страни, нали? И аз почти съм си отдъхнал, готов съм да създам неприятности в случай, че ни ударят от засада и така нататък. Тук съм в безопасност, Коураб. И престани да ме удряш с тази ножница — целият ми крак е отекъл.
— По-добре оток, отколкото отсечена глава — каза Коураб.
— Така е, факт.
Коураб кимна, все едно проблемът е изчерпан.
Ботъл потърка лицето си. Споменът за жертвата на Бийк го измъчваше. Не беше познавал мага много добре. Само едно лице с глупаво изражение или с широка усмивка, съвсем приятен човек, не много по-възрастен от самия Ботъл. За някои — най-редките случаи — пътищата към силата бяха гладки, подредени, и все пак опасността винаги бе налице. „Твърде лесно е да привлечеш прекалено много, да я пуснеш просто да се излее през теб.“
„Докато станеш на пепел.“
Все пак Бийк беше спасил живота им. Проблемът бе в това, че Ботъл се чудеше дали си заслужава. Че може би животът на осемстотин морски пехотинци не струваше колкото живота на един роден Висш маг. Каквото и да предстоеше в самия край на това пътуване, щеше да е неприятно. Адюнктата си имаше своята Синн, и толкова. Друг естествен талант — „но мисля, че е луда“.
„Адюнкта, твоят Висш маг е луда. Ще бъде ли проблем това?“
Изсумтя.
Коураб прие това като покана за разговор.
— Виждаш ли страха у тези хора, Ботъл? Ловците на кости превръщат сърцата си в лед. Когато стигнем портата, тя сама ще се разтвори широко за нас. Ледерийските войници ще вдигнат ръце. Хората ще ни поднесат главата на императора си на бронзов поднос и рози ще хвърлят на пътя ни…
— В името на Гуглата, Коураб, престани. Непрекъснато търсиш блясък във войната. Но няма никакъв блясък. И героите като Бийк, и те свършват мъртви. Какво печелят? Купчина смет за гробна могила, това печелят.
Но Коураб клатеше глава.
— Когато аз умра…
— Няма да е в бой — довърши Ботъл.
— Нарани ме с думите си.
— Имаш си Господарката в сянката си, Коураб. Ще се измъкваш читав винаги. Ще трошиш оръжия или ще хвърчат от ръката ти. Конят ти ще се преобръща и ще се изправя накрая с теб на седлото. Всъщност готов съм да заложа цялата си досегашна заплата, че накрая ти ще си последният, който ще стои прав.