— Мотото на Ловците на кости ли беше това, капитане?
Тя не искаше да срещне очите на командира си.
— Несериозно, адюнкта. Измислено от някакъв войник от тежката пехота, както ми казаха…
— Кой?
Тя помисли отчаяно.
— Нефариас Бред, струва ми се.
И долови с крайчеца на окото си лека усмивка на устните на Тавори. Но тя бързо изчезна и всъщност може би изобщо не я беше имало.
— Може да се окаже, че Юмрук Кенеб ще ни спечели това иронично мото — каза адюнктата. — Тоест за тези от нас, които сме тук, в лагера.
„Шепа морски пехотинци да завладеят имперска столица?“
— Адюнкта…
— Стига. Тази нощ ще командвате вие, капитане. Като мой представител. Тръгваме призори. — Обърна се. — Аз трябва да се върна на „Пенестия вълк“.
— Адюнкта?
Тавори се намръщи.
— Имам един спор с ковач на оръжие и войнствената му жена. — Помълча за миг. — А, когато или ако сержант Балм се върне, бих искала да чуя доклада му.
— Разбира се — отвърна Лостара Юил. „Ако?“
Шурк Елале се беше облегнала на главната мачта, скръстила ръце и загледана в трите черни плешиви и крилати, маймуноподобни демона, които се боричкаха над един къс меч. С много хапане, дращене и порязвания от самото оръжие, боричкащото се кълбо се беше изтъркаляло от кърмовия край на средната палуба и сега се катереше към предната.
Тук-там бяха застанали моряци, гледаха да са настрана, и се обзалагаха кой от демоните ще спечели — доста спорно занимание, след като беше трудно човек да различи трите демона.
— … с порязаното през носа… не, чакай, солен пунгаш на Маел! Сега и друг се поряза там! Добре, онзи без…
— … дето си загуби ухото ли? Срязания нос и липсващото ухо значи!
Зад Шурк Елале се обади глас:
— Това изобщо не е истина, знаеш ли.
Тя се обърна.
— Мислех, че е наредила да те оковат долу.
— Кой, адюнктата ли? Че защо?
— Не. Жена ти, Уидал.
Той се намръщи.
— Така изглежда отстрани, нали?
— Само напоследък — отвърна Шурк. — Тя се страхува за теб, мен ако питаш.
Той не реагира на това.
— Идва лодка — каза Шурк и се изправи. — Дано да е адюнктата — готова съм да напусна благословената ви компания. Да не се обидиш, Уидал, но съм изнервена за първия си помощник и какво ли може да прави с „Немряща благодарност“.
Ковачът на оръжия се обърна и примижа в тъмното към главния канал.
— Последния път, когато го видях, не беше пуснал котва, а само плаваше нагоре-надолу.
— Да — каза Шурк. — Нормалните хора крачат напред-назад в каютите си. Скорген крачи с целия проклет кораб.
— Защо е това нетърпение?
— Предполагам, че иска да пристане в Ледерас много преди да е пристигнала тази армия. И да вземе изпаднали в паника благородници с целия им скъпоценен товар. После отпрашваме обратно преди малазанската буря, хвърляме благородниците през борда и си делим плячката.
— Както прави всеки приличен пират.
— Точно.
— Харесва ли ти професията, капитане? Не се ли вмирисва след време?
— Не, аз се вмирисвам след време. Колкото до професията, ами да, харесва ми, Уидал.
— Дори с хвърлянето на благородници през борда?
— С всичките пари, които трябва да ни платят за уроците по плуване.
— Закъснял финансов съвет.
— Не ме разсмивай.
Войниците изведнъж се развикаха. Демоните бяха успели някак да се нанижат на меча. Оръжието бе заковало и тримата на палубата. Съществата се гърчеха. Кръв капеше от устите им. Най-долното се мъчеше да удуши изотзад това по средата, а то на свой ред правеше същото с третото най-отгоре. Демонът по средата започна да блъска с тила си в лицето най-долния демон и размаза срязания му вече нос.
Шурк Елале извърна поглед и измърмори:
— Блудния да ме вземе, почти загубих.
— Какво загуби?
— По-добре да не знаеш.
Лодката пристигна, чукна се в корпуса и след няколко мига адюнктата се появи на палубата. Хвърли поглед към нанизаните демони, после кимна за поздрав на Шурк Елале и закрачи към Уидал.
— Време ли е? — попита той.
— Почти — отвърна тя. — Ела с мен.
Шурк се загледа след тях, докато слизаха.
„Ох, Уидал. Вече и аз съм уплашена за теб.“
„Проклятие, забравих да поискам разрешение да напусна. — Помисли дали да ги последва, но се отказа. — Съжалявам, Скорген, но не се притеснявай. Винаги можем да надбягаме една армия в поход. Онези благородници бездруго никъде няма да отидат, нали?“
Скоро след това, докато моряците спореха кой какво е спечелил, трите нахти — които бяха лежали неподвижни като умрели — се размърдаха и ловко се измъкнаха от късия меч. Единият изрита оръжието в реката и запуши ушите си с ръце при тихия плясък.