След това трите същества почнаха да се прегръщат и милват.
Развеселени любопитен, Банашар, последният Демидрек на Червея на Есента, продължи да гледа от мястото, където седеше с гръб на перилото. И все пак се изуми съвсем, когато нахтите изведнъж се втурнаха към борда и миг по-късно последваха три доста отчетливи плясъка.
Той стана, отиде до перилото и надникна долу. Три глави подскачаха във водата към брега.
— Почти навреме — прошепна Банашар.
Раутос Хиванар се взираше в купчината струпани на дългата маса предмети и за пореден път се опитваше да ги проумее. Беше ги преподреждал десетки пъти, чувстваше, че тук някъде наистина съществува шаблон и че стига да успее просто да постави нещата по местата им, най-после ще го разбере.
Изделията бяха почистени, бронзът — излъскан и блестящ. Беше съставил списъци на характеристики, докато търсеше типология, групирания, основани на различни детайли — ъгли на извиване, тежест, близост на местата, където бяха открити, дори различните дълбочини, на които бяха заровени.
Защото наистина бяха заровени. Не изхвърлени, нито хвърлени в яма. Не, всеки от тях беше поставен грижливо в дупка, изваяна в глините — успял беше да направи калъпи на тези кухини, което му бе помогнало да възстанови наклона и ориентацията на всеки предмет.
Подреждането пред него този път бе избрано на основата на пространственото им разположение, всеки предмет бе поставен в подходящото съотношение спрямо останалите — той поне вярваше, че е така, въз основа на картата си. Единственото изключение беше с втория и третия артефакт. Разкопаването по това време — когато откриха първите три предмета — не беше методично, така че изваждането на предметите бе унищожило всякакъв шанс точно да се определи местоположението им. Тъй че точно тези два сега непрекъснато ги местеше. Колкото до третия — първия открит, — за него знаеше много добре откъде го бяха извадили.
Междувременно отвъд високите добре охранявани стени на имението град Ледерас рухваше в анархия.
Раутос Хиванар измърмори под нос и отново вдигна първия предмет. Огледа познатата вече извивка, претегли тежестта му в ръцете си и за пореден път се зачуди на топлината на метала. По-топъл ли беше станал през последните няколко дни? Не беше сигурен, а и нямаше как да се измери такова нещо.
Във въздуха в стаята смътно се носеше миризма на пушек. Не дървесен пушек, какъвто можеше да дойде от сто хиляди огнища, а по-острата воня на изгорял плат и лакирани мебели, както и — много смътно — сладникавият мирис на опърлена човешка плът.
Беше пратил слугите си да спят, подразнен от непрекъснатите им донесения, от страха в смирените им очи. Не беше нито гладен, нито жаден, и сякаш някаква нова яснота бе завладяла погледа му, ума му. Най-интригуващият детайл от всичко бе в това, че беше открил дванайсет пълномащабни аналога из града; и всеки от тях съответстваше съвършено на подреденото пред него — с изключение на двата, разбира се. Така че това, което имаше на масата си, представляваше миниатюрна карта и той знаеше, че това е важно.
Може би най-важното от всичко.
Само да знаеше защо.
Да, предметът ставаше все по-топъл. Същото ли беше с много по-големия му аналог там, в задния двор на новия му хан?
Раутос стана. Колкото и да беше късно, трябваше да го разбере. Постави грижливо артефакта на картата на масата — там, където трябваше да е ханът, и тръгна към гардероба.
Звуците от метежа навън се бяха изместили обратно към по-бедните квартали на север. Раутос Хиванар навлече едно от тежките си наметала, взе бастуна си — при нормални обстоятелства не му трябваше много, но сега бе напълно възможно да му потрябва самозащита — и излезе от стаята. Мина през стихналата къща, излезе и зави наляво, към външната стена.
Стражите на страничната портичка го поздравиха.
— Някаква неприятност наоколо? — попита Раутос.
— Не, сър.
— Излизам.
Стражът се поколеба.
— Ще отида да събера ескорт…
— Не, не. Смятам да съм предпазлив.
— Сър…
— Отворете вратата.
Стражът се подчини.
Той излезе, спря на тясната улица и чу как стражът заключи вратата зад него. Тук миризмата на пушек беше по-силна, мъглив ореол около малкото все още запалени фенери на железните стълбове. Боклук беше задръстил уличните канавки, крайно неприятен детайл, който издаваше колко ниско е паднал редът и приличното поведение в града. Неспособността да се поддържат улиците чисти бе символ за упадъчна култура, култура, която въпреки всички шумни и публични твърдения в обратното е загубила чувството си за гордост и вярата в себе си.
Кога се беше случило това? След завоеванието на Тайст Едур? Не, онова поражение бе само симптом. Заплахата за анархия, за срив бе шепнала дълго преди това. Но толкова тих бе този шепот, че никой не го беше чул. „А, това е лъжа. Ние просто не искахме да го чуем.“
Продължи да се оглежда. Усещаше тежката умора на плещите си.
„Както с Ледерас, така и с империята.“
Раутос Хиванар закрачи тихо през умиращия град.