— Той не е от тях.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре.
— Знам — отвърна тя. — Все едно, от това, което говориш, ми призлява.
— Много истини го правят това — рече Ормли.
Седяха. И чакаха.
Урсто Хубът и жена му и бивша любовница Пиносел се изкатериха на разкаляния бряг. Урсто носеше огромна глинена стомна. Спряха и огледаха замръзналото езерце, останало от някогашното езеро Пропада. Ледът блестеше на разсеяната лунна светлина.
— Топи се, Черешчице — рече той.
— Ами ти от ден на ден ми ставаш все по-умничък, миличък. Знайхме си, че се топи. Знайхме си го от много време. Знайхме го трезви, знайхме го пияни. — Тя вдигна кошницата, която носеше. — Е, за късна вечеричка ли чакаме, или чакаме за ранна закусчица?
— Дай да го проточим и да ги направим и двете.
— Не можем и двете. И ако го проточим, няма да е нито едното, нито другото, тъй че решавай.
— Защо си толкова раздразнителна, мила?
— Топи се, по дяволите, а това значи мравки на пикника.
— Знаехме, че става…
— И какво? Мравките са си мравки.
Настаниха се на брега и замахаха с ръце да прогонят комарите. Урсто отпуши стомната, а Пиносел отви кошницата. Той посегна за мръвка, а тя го плесна по ръката. Подаде й стомната и тя се намръщи, но прие. След като и двете й ръце бяха заети, той дръпна мръвката, отпусна се доволен и я лапна.
И се задави.
— Ухо на Блудния, какво е това?
— Беше глинена топка, миличък. За писането. А сега ще трябва да си изровим друга. Или ти по-скоро, след като изяде единствената, която имахме.
— Е, не беше чак толкова лошо всъщност. Я ми подай стомната да я отмия.
Колко приятна вечер, помисли си някак вяло Урсто, да си седиш и да гледаш как се топи едно езеро.
Поне докато затвореният в него гигантски демон не се изтръгнеше на свобода. При тази тревожна мисъл той погледна притеснено жена си и някогашна любовница, спомнил си онзи ден преди толкова време, когато бяха седели тук, толкова кротко и мирно, и тя му говореше и говореше да се оженят, и той беше казал… о, добре, казал го беше и сега пак бяха тук, и това можеше да се окаже подбутването на Блудния, но не мислеше така.
Каквото и да мислеше Блудния.
— Видях този носталгичен поглед в оченцата ти, миличко. Какво ще кажеш да си направим бебче?
Урсто се задави за втори път. Този път не от нещо толкова прозаично като топка глина.
Централната палата на Патриотистите, ядрото на страх и терор, бе под обсада. Периодично тълпи напираха срещу стените, камъни и гърнета с масло, със запалени парцали за фитил, хвърчаха и се разбиваха на двора. Пламъците бяха обхванали конюшните и други четири пристройки преди три нощи и ужасните конски писъци бяха изпълнили пушливия въздух. Единственото, което заклещените вътре Патриотисти можеха да направят, бе да опазят централното каре от пожара.
На два пъти главната порта беше разбивана и десетина агенти бяха загинали, докато избутваха назад озверелите граждани. Сега проходът беше блокиран от огромна барикада от зидария, овъглени греди и натрошена мебел. Из вонята и облаците сажди в двора обикаляха фигури, облечени в броня като войници, непохватни и тромави в новото си снаряжение. Малцина говореха, малцина срещаха очите на други от страх, че ще видят в тях потреса и неверието, утаило се в собствените им души.
Светът не действаше така. Хората винаги можеха да бъдат сплашени, водачите изолирани, подкупени с кесия пари или, ако това не успее, да бъдат тихо отстранени. Но агентите не можеха да тръгнат по улиците и да завъртят тъмните сделки. Имаше наблюдатели и банди разбойници наблизо, които щяха с удоволствие да пребият горките агенти до смърт, след което да хвърлят отрязаните им глави през стената. А колкото оперативни бяха останали из града, с тях нямаше никаква връзка — или се бяха изпокрили, или бяха мъртви.
Огромната мрежа беше разкъсана.
Ако беше толкова просто, знаеше Танал Ятванар, ако беше толкова лесно да договорят освобождаването на затворниците според исканията на тълпата, то редът можеше да бъде възстановен. Но хората около двора не бяха нито приятели, нито роднини на десетките учени, интелектуалци и артисти, заключени долу в килиите. Пет пари не даваха за затворниците и щяха да са също толкова щастливи да ги видят всичките да изгорят с главния блок. Така че във всичко това нямаше никаква благородна кауза. Не беше нищо повече от кръвожадност.