„Чудно ли е тогава, че бяхме нужни? За да ги контролираме. Да контролираме низшите им инстинкти. Виж сега какво стана.“
Стоеше близо до предната врата и наблюдаваше стисналите пики агенти, които патрулираха по мръсния двор. Много пъти всъщност бяха чули виковете на тълпата, че искат Техол Бедикт. Тълпата го искаше за себе си. Искаха да го разкъсат на парчета. Голямото давене привечер или на заранта не бе достатъчно, за да задоволи дивашката им нужда.
Но Техол Бедикт нямаше да бъде освободен. Не и докато Карос Инвиктад продължаваше да командва.
„Да, ако им го предадем, всичко би могло да се успокои и да се разотидат. И ние бихме могли да започнем отново. Да. Аз ако командвах, щяха да получат Техол Бедикт.“
„Но не и Джанат. О, не, тя е моя. Вече завинаги.“
Беше се стъписал, когато откри, че тя почти няма спомени за предишното си задържане, но си беше доставил удоволствието да я образова. „Ха, да образоваш учител. Това ми харесва.“ Карос Инвиктад поне в това беше щедър, като му я даде. И сега тя беше в специална килия, окована на легло, и той я използваше денем и нощем. Дори когато тълпите връхлитаха срещу стените и умираха агенти, за да ги задържат, той лягаше върху нея и си взимаше своето. А тя бързо се беше научила да казва всички подходящи неща, как да се моли за още, да шепне за неутолимата си страст (не, нямаше да я принуди да говори за любов, защото тази дума вече бе мъртва между тях, мъртва завинаги.), докато думите за страстта не станаха истина за нея.
Вниманието. Краят на самотата. Тя дори бе извикала последния път, извика името му, докато гърбът й се извиваше на дъга и краката и ръцете й се тресяха в железните пранги.
Викаше под него — под Танал Ятванар, който още като дете беше разбрал, че е предопределен за величие. Защото не му ли го казваха това всички, многократно? Да, беше намерил своя съвършен свят, най-после. И какво стана? Целият проклет град беше рухнал и застрашаваше всичко, което той притежаваше.
И всичко това — заради Карос Инвиктад. Защото бе отказал да предаде Техол Бедикт и прекарваше будните си часове зяпнал в една дървена кутийка, в която едно двуглаво насекомо, което беше — ха! — беше го надхитрило в своята непонятна твърдоглава глупост. „Има истина скрита в това, нали? Сигурен съм. Карос и двуглавото му насекомо, което се върти и върти, и върти, и ще продължи така, докато не умре. А когато умре, великият Инвигилатор ще полудее.“
Но вече подозираше, че няма да може да дочака това. Тълпата беше прекалено жадна за кръв.
Сега отвъд стените беше тихо. Но нещо огромно и хилядоглаво кипеше от другата страна на Кривия канал, скоро щеше да се прехвърли от Далечни простори и да запълзи към Северни тераси. Вече дочуваше тежкия му тътен, прилив в тъмното, който се излива по улиците, излива се в малките улички, разпростира се кърваво и черно по широките булеварди. Надушваше глада му в горчивия дим.
„И то идва за нас, и няма да чака. Нито дори Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите, най-богатия човек в цялата империя.“
Позволи си да се изсмее тихо, после се обърна и влезе в главния блок. Закрачи по прашния коридор, през корите засъхнала кръв, останали от довличаните вътре ранени и издъхващи. Миризмата на застояла пот, пикня и фекалии бе гадна колкото и в килиите долу — „и да, не сме ли и ние вече затворници? С жалки обелки за храна и кладенчова вода, зацапана с пепел и кръв. Заклещени тук със смъртна присъда, окачена на вратовете ни с тежестта на десет хиляди дока, и нищо друго освен дълбока вода от всички страни.“
Нова мисъл, която да го позабавлява. Нова мисъл, която да запише в личните си книжа.
Нагоре по стълбите; ботушите му закънтяха по дялания варовик и по коридора, водещ към кабинета на Инвигилатора, светая светих на Карос Инвиктад. „Собствената му лична килия.“ Никаква охрана по коридора — Карос вече не им се доверяваше. Всъщност вече не се доверяваше на никого. „Освен на мен. И това ще се окаже най-голямата му грешка.“
Стигна до вратата, отвори, без да почука, пристъпи вътре и спря.
Стаята вонеше, а източникът на тази воня се беше проснал в стола срещу Инвигилатора и писалището му.
Техол Бедикт. Омазан с мръсотия, нарязан, надупчен и целият в отоци — забраната на Карос Инвиктад срещу такава обработка, изглежда, беше приключила.
— Имам гост — сопна се Инвигилаторът. — Не си поканен, Танал Ятванар. Освен това не чух да чукаш, което е поредният знак за нарастващото ти нахалство.
— Тълпата ще щурмува отново — каза Танал и очите му пробягаха към Техол. — Преди разсъмване. Помислих, че ще е най-добре да ви уведомя за отслабналата ни отбрана. Останали са ни само четиринадесет агенти, все още годни да ни защитават. Боя се, че този път ще пробият.