— Славата е убийствено нещо — каза Техол Бедикт със сцепените си устни. — Колебая се да я препоръчвам.
Карос Инвиктад изгледа още за миг ядосано Танал, след което каза:
— В тайната стая — да, знам, че знаеш за нея, тъй че няма нужда да ти давам повече подробности — та в тайната стая, Танал, ще намериш един голям сандък, пълен с монети. До него са струпани няколкостотин малки платнени торби. Събери ранените и ги накарай да напълнят торбите с монети. После ги раздайте на агентите по стените. Това ще са оръжията им тази нощ.
— Това може да се обърне срещу вас — отбеляза Техол, изпреварил възражението на Танал Ятванар. — Ако заключат, че вътре има още.
— Много ще са заети да се бият помежду си, за да заключават каквото и да било — каза презрително Карос. — Е, Танал, ако няма нищо друго, върни се при сладката си жертва, която не се съмнявам, че се моли отчаяно за гнусното ти внимание.
Танал облиза устни. Беше ли време? Беше ли готов?
И тогава видя в очите на Инвигилатора пълно разбиране, което го смрази до костите. „Той чете ума ми. Той знае мислите ми.“
Танал бързо отдаде чест и излезе. „Как мога да надвия такъв човек? Той винаги е с десет хода пред мен. Може би трябва да изчакам, докато неприятностите отминат, и да действам, когато е отпуснат, когато се чувства по-сигурен.“
Беше дошъл в кабинета на Инвиктад, за да се увери, че той отново е сам с главоблъсканицата си. След което се канеше да слезе до килиите и да вземе Техол Бедикт. Вързан, със запушена уста и с качулка на главата, нагоре и навън на двора. Да усмири тълпата, да види, че се разпръсва, и така да спаси живота си. А Инвигилаторът държеше Техол в собствения си кабинет.
„За какво? Разговор? Удължено злорадство? О, всеки път, когато си помисля, че познавам този човек…“
Намери един агент и бързо му предаде указанието на Инвиктад, както и посоките към доскоро тайната стая. След това продължи надолу със смътното съзнание за иронията в това, че изпълнява заповедите на Инвигилатора до последната буква.
На по-долния етаж, по друг коридор, по-задръстен от прах от другите, освен пътеката, която бяха оставили собствените му ботуши. Стига до вратата, извади ключа и отвори.
Фитилът на фенера почти беше догорял.
— Жадна ли си? Сигурен съм, че си. — Погледна я и видя страстта в очите й. — В града има още по-големи неприятности, Джанат. Но аз ще те защитя. Ще те защитавам винаги. Ти си в безопасност. Разбираш това, нали? В безопасност завинаги.
Тя кимна и разтвори още по-широко краката си, подкани го с тласък с таза нагоре.
И Танал Ятванар се усмихна. Имаше своята съвършена жена.
Карос Инвиктад изгледа Техол Бедикт над сплетените си пръсти. После каза:
— Много близо.
Техол, който гледаше замаян главоблъсканицата на бюрото, се размърда и вдигна разноцветните си очи.
— Много близо — повтори Карос. — Интелигентността ти, сравнена с моята. Мисля, че си най-близо до равен на мен от всички хора, които съм срещал.
— Нима? Благодаря.
— Обикновено не изразявам възхищението си от интелигентността на други. Най-вече защото съм обкръжен от идиоти и глупаци…
— Дори на идиотите и глупците им трябват висши водачи — прекъсна го Техол и се усмихна, и трепна, понеже устните го заболяха, но после отново се усмихна, по-широко.
— Опитите за хумор, уви — каза с въздишка Карос, — зле прикриват недостатъците в нечия интелигентност. Може би само това е, което отличава двама ни.
Усмивката на Техол угасна. Изглеждаше удивен.
— Никога ли не сте опитвали хумор, Инвигилатор?
— Умът е способен да играе безброй игри, Техол Бедикт. Някои са полезни. Други не струват нищо, просто са загуба на време. Хуморът е основен пример за второто.
— Смешно.
— Моля?
— О, извинявам се. Просто си мислех. Смешно.
— Кое?
— Няма да го схванете, уви.
— Ти всъщност си въобразяваш, че си по-умен от мен?
— Представа нямам за това. Но след като вие отхвърляте всички аспекти на хумора, то всичко, което бих могъл да сметна за и след това да отбележа с думата „смешно“, е очевидно нещо, което вие не бихте могли да разберете. — Техол леко се наведе напред. — Но чакайте, точно така е!
— Що за глупости ми…
— Точно затова аз в края на краищата съм много по-умен от вас.
Карос Инвиктад се усмихна.
— Виж ти. Моля, обяснете се.
— Ами, без чувство за хумор вие сте сляп за толкова много неща в този свят. За човешката природа. За абсурдността на толкова много неща, които казваме или вършим. Помислете си за този най-фрапантен пример: приижда тълпа и иска главата ми, защото съм откраднал всичките им пари, и какво правите вие, за да ги усмирите? Ами, хвърляте им всичките пари, които вие сте откраднали от тях! При все това е ясно, че изобщо не осъзнавате точно колко смешно е това — взехте решението си, без да си дадете сметка за… колко?… осемдесет процента от най-прелестните му нюанси. Деветдесет процента! Деветдесет и три процента! И половина, или поне ей толкова мъничко до половината, но повече от една трета, но по-малко от… о, добре, някъде близо до половината.