Карос Инвиктад размаха пръст.
— Некоректно, опасявам се. Не че не си давам сметка. Просто съм безразличен към подобни нюанси, както ги наричате. Те всъщност са напълно безсмислени.
— Е, тук може и да сте прав, след като, изглежда, сте способен да цените собствената си интелигентност въпреки невежеството си. Но нека да видим, сигурно бих могъл да приложа друг пример.
— Губите си времето, Техол Бедикт. И моето.
— Нима? Не виждам да сте особено зает. Какво толкова ви ангажира, Инвигилатор? Ако оставим настрана анархията по улиците, икономическия срив, нашественическите армии, мъртвите агенти и горящите къщи, искам да кажа.
Последвалият отговор беше неволен — очите на Карос Инвиктад пробягаха към кутията главоблъсканица. След миг той се овладя, но много късно, защото забеляза проблясъка на разбиране, появил се на отеклото лице на Техол, който се наведе още повече от стола си.
— Какво е това, впрочем? Някакво магическо вместилище? В което ще се намерят всички решения за този тревожен свят? Трябва да е, за да ангажира толкова забележителния ви гений. Почакайте, не се ли движи нещо там?
— Загадката е нищо — отвърна Карос Инвиктад и махна пренебрежително с отрупаната си със скъпоценности ръка. — Говорехме за вашите слабости.
Техол Бедикт се отпусна назад в стола с гримаса.
— О, моите слабости. Това ли беше темата на оживения ни дискурс? Боя се, че се заблудих.
— Някои загадки нямат решение — каза Карос и долови, че гласът му е изтънял. Пое си дълбоко дъх и заговори отново, този път с по-нисък тон. — Някой се опита да ме обърка. С лъжата, че има възможно решение. Но вече знам, че не е възможно никакво решение. Глупакът не игра честно, а толкова мразя такива същества, че ако можех да го намеря, щях да го арестувам незабавно и цялата тази сграда щеше да ехти от писъците и врясъците му.
Замълча, забелязал, че Техол го гледа намръщено.
— Какво има?
— Нищо. Смешно е обаче.
Инвигилаторът посегна за скиптъра си и го вдигна над бюрото, доволен както винаги от стабилната му тежест в ръката си.
— Добре, не е смешно. Съжалявам, че изобщо се обадих. Не ме удряйте пак с това нещо. Макар че — добави Техол, — предвид това, че е символ на поста ви, удрянето ми с него, макар и да е малко тежичък, все пак е донякъде… смешно.
— Мисля си да ви предам на гражданите на Ледерас — каза Карос и загледа каква ще е реакцията на мъжа срещу него на това изявление. И с изненада видя, че глупакът отново се усмихва. — Смятате, че е шега?
— В никакъв случай. Очевидно.
— В такъв случай ще ви бъде ли приятно да бъдете разкъсан от тълпата?
— Съмнявам се. Но пък няма да стане, нали? Няма да ме разкъсат, имам предвид.
— О? И защо не?
— Защото не само имам повече пари от вас, Инвигилатор. Аз — за разлика от вас — съм напълно безразличен кой ще ги притежава накрая. Предайте ме, разбира се. И гледайте как ще си откупя живота.
Карос Инвиктад се вторачи в него.
Техол размаха счупения си пръст.
— Лишените от усет към хумора, Инвигилатор, винаги приемат парите много на сериозно. Притежанието им поне. Поради това прекарват цялото си време в трупането на монети, в броенето на това и онова, да се радват на купищата им и прочие. С това компенсират жалката си нищожност навсякъде другаде в живота си. Хубави пръстени, между другото.
Карос едва успя да запази спокойствие пред такива явни оскърбления.
— Казах, че мислех да ви предам. Уви, вие току-що ми дадохте основание да не го правя. Така че осигурихте Удавянето си утре. Удовлетворен ли сте?
— Е, ако моето удовлетворение е съществено, бих предложил…
— Достатъчно, Техол Бедикт. Не ме интересувате повече.
— Добре. Мога ли вече да си ходя?
— Да. — Карос стана и потупа с жезъла по рамото си. — И, уви, налага се да ви придружа.
— Добрата помощ трудно се среща напоследък.
— Стани, Техол Бедикт.
Техол Бедикт изпита известни трудности в изпълнението на тази заповед. Но Инвигилаторът изчака, беше се научил да бъде търпелив в такива неща.
След като Техол се изправи обаче, на лицето му се изписа изумление: