— Я, та това е двуглаво насекомо! И непрекъснато се върти!
— Към вратата — каза Карос.
— Каква е задачата?
— Безсмислено е…
— О, хайде, моля ви, Инвигилатор. Твърдите, че сте по-умен от мен, а аз скоро ще умра… Обичам загадките. Всъщност аз ги измислям. Много трудни загадки.
— Лъжеш. Познавам всички майстори на главоблъсканици и ти не си между тях.
— Е, добре. Направих само една.
— Колко лошо тогава, че няма да можеш да ми я предложиш за моментно забавление, защото сега се връщаш в килията си.
— Няма нищо — отвърна Техол. — Тя бездруго беше по-скоро шега, отколкото загадка.
Карос Инвиктад направи гримаса и му махна към вратата със скиптъра.
Докато се тътреше бавно към вратата, Техол подхвърли:
— Всъщност сетих се каква е задачата. Трябва да накараш буболечката да спре да се върти.
Инвигилаторът го спря със скиптъра.
— Казах ти, няма никакво решение.
— Мисля, че има. Мисля, че го знам всъщност. Вижте, сър. Решавам загадката на писалището ви и вие отлагате Удавянето ми. Да речем, с четиридесетина години.
— Съгласен. Защото не можеш. — Техол закрачи като грохнал старец към писалището и се наведе над него. — Не можеш да докосваш насекомото!
— Разбира се — отвърна Техол. И се наведе още повече, приближи лицето си към кутията.
Карос Инвиктад забърза и застана до него.
— Не пипай!
— Няма.
— Плочките може да се пренареждат, но те уверявам…
— Няма нужда да се пренареждат.
— Губиш ми времето.
— Не. Слагам край на вашето губене на време. — Техол замълча и кривна глава. — Може да е грешка. О, добре.
И наведе лицето си над кутията. След това дъхна рязко срещу една от плочките и тя се замъгли. А насекомото — едната му глава бе обърната срещу тази изведнъж станала мътна, неотразяваща повърхност, спря. Вдигна едно краче и се почеса по корема. Докато мъглицата по плочката се прочистваше, се почеса още веднъж, после отново започна да се върти.
Техол се изправи.
— Свободен съм! Свободен!
Карос Инвиктад не можа да проговори десет, дори петнайсет мига. Гърдите му се бяха стегнали, пот изби по лицето му.
— Не бъди глупак — хрипливо каза той.
— Вие излъгахте? О, не мога да повярвам как ме излъгахте! Пикал съм и на теб, и на пикливата ти тъпа загадка!
Скиптърът на Инвигилатора помете в дъга, удари се в кутията на бюрото и я разби, парчетата се разлетяха из стаята. Буболечката се удари в едната стена, задържа се, след това се закатери към тавана.
— Бягай! — прошепна Техол Бедикт. — Бягай!
Скиптърът отново полетя към гърдите на Техол. Изпращяха ребра.
— Стегни по-здраво веригата на глезените ми — примоли се Джанат. — Разтвори краката ми по-широко.
— Обичаш да си безпомощна, нали?
— Да. Да!
Усмихнат, Танал Ятванар коленичи до леглото. Веригата минаваше през дупки в двата ъгъла на рамката. Щифтове задържаха на място дължините. За да стегне тези, които държаха глезените й, трябваше само да издърпа щифта от всяка страна при краката, да дръпне веригата надолу колкото може и докато слуша стоновете й, да постави щифтовете на място.
Направи го и седна на ръба на леглото. Загледа я. Гола. Повечето отоци бяха спаднали, защото вече не обичаше да я наранява. Красиво тяло наистина, отслабваше все повече — той предпочиташе жените слаби. Посегна, после отдръпна ръката си. Не обичаше никакво докосване, преди да е готов. Тя простена за втори път, изви гърба си в дъга.
Танал Ятванар се съблече. Изпълзя на леглото и надвисна над нея, с колене между краката й, опрял ръце на дюшека от двете страни на гърдите й.
Видя как белезниците са раздрали китките й. Трябваше да се погрижи за това, раните наистина изглеждаха зле.
Бавно се отпусна върху тялото й, усети как тя потръпна под него, докато плавно се хлъзгаше в нея. Толкова лесно, толкова отзивчиво. Тя простена и взрян в лицето й, той я попита:
— Искаш ли да те целуна?
— Да!!!
И той наведе глава, докато правеше първото си дълбоко забиване.
Джанат, някогашният бележит учен, беше открила у себе си звяр, разбуден като от дрямка от векове, може би — от хилядолетия. Звяр, който разбираше от плен, разбираше, че онова, което трябва да направи, понякога е свързано с убийствена болка.
Под белезниците китките й бяха покрити със струпеи, кръв и откъснати ивици кожа. Самите кости бяха остъргани от непрестанното дивашко дърпане. Животински ритъм, сляп за всичко друго, глух за самия писък на нервите й. Дърпане и дърпане.
Докато щифтовете под рамката не започнаха да се огъват. Много бавно, но се огъваха, дупките в дървото се разширяваха, щифтовете се охлабваха, разширяваха ги още повече.
И сега, с допълнителната дължина от веригата, получена след като Танал Ятванар бе презатегнал щифтовете откъм краката, тя разполагаше с достатъчно хлабина.