— Мирът най-после беше спечелен — отвърна Старшият оценител. Беше сплел пръсти в скута си.
— Тогава защо всеки разговор, който водя с теб напоследък, ме кара да искам да те удуша?
Кабалиецът въздъхна.
— Може би защото съм бил много дълго далече от дома.
Таралак Вийд тикна ятагана обратно в ножницата. Физиономията му беше кисела.
В коридора се отвори врата и двамата се вцепениха, спогледаха се.
Тихи стъпки, подминаха вратата.
Таралак изруга и започна да стяга оръжията по себе си. Старшият оценител стана, оправи халата си, после отиде до вратата и я открехна само колкото да надникне навън. И веднага се дръпна.
— Тръгнал е — прошепна.
Таралак кимна и отиде при монаха, а той отвори вратата за втори път. Излязоха в коридора и в същия момент чуха шум от боричкане и пухтене — и нещо издрънча на каменния под.
Бързо тръгнаха по коридора.
На прага на вратата към двора за упражнения видяха изпадналия в безсъзнание пазач. Откъм двора се чу рязък вик, шум от боричкане, после външната порта изскърца.
Таралак Вийд забърза навън в тъмното. Устата му беше пресъхнала. Старшият оценител беше казал, че Икариум няма да чака. Че Икариум е бог и че никой не може да спре един бог, когато е тръгнал да прави, каквото е решил. „Ще разберат, че го няма. Дали ще претърсят града? Не, те дори не смеят да отключат портата на двореца.“
„Икариум? Крадецо на живот, какво си решил?“
Монахът му беше казал да е в готовност, да не заспива тази нощ. „Значи затова?“
Стигнаха до портата, прекрачиха през телата на двамата пазачи и излязоха навън.
И го видяха. Стоеше неподвижно на четиридесетина крачки от тях, точно на средата на улицата. Четирима души, стиснали дебели тояги, се приближаваха към него. На десетина крачки спряха, после заотстъпваха. А след това се обърнаха и побягнаха, един дори си хвърли тоягата.
Икариум вдигна очи към нощното небе.
Някъде на север горяха три сгради, зловещият пурпур на огъня се отразяваше в коремите на облаците дим. Далечни писъци огласяха въздуха. Таралак Вийд, тежко задъхан, извади меча си. Разбойници и убийци можеше да бягат от Икариум, но нямаше гаранция, че щяха да побегнат от него и от монаха.
Икариум тръсна глава, огледа се и сякаш чак сега осъзна къде е. Постоя неподвижно още миг, после тръгна.
Гралът и кабалиецът го последваха мълчаливо.
Сеймар Дев облиза пресъхналите си устни. Той лежеше на леглото си, явно заспал. А на разсъмване щеше да вземе кремъчния си меч, да стегне бронята си и да тръгне между ледерийските войници към Имперската арена. И щеше да закрачи, сам, по пясъка, неколкостотинте зрители по каменните скамейки щяха да извисят кресливите си подигравателни викове. Нямаше да има никакви облози, никакви наддавания. Защото тази игра винаги завършваше по един и същи начин. И дали вече някой изобщо го интересуваше?
В ума си тя го виждаше как крачи към центъра на арената. Дали щеше да потърси с очи императора? Да го огледа, когато се появи от насрещната врата? Лекотата на стъпката му, неволните фигури, които правеше мечът в ръцете му, фигури, които нашепваха за всичко, което мускулите и костите бяха научили и което бяха готови да направят?
„Не, ще бъде, какъвто е бил винаги. Ще бъде Карса Орлонг. Няма дори да погледне императора, преди Рулад да се приближи, преди да започнат.“
Не свръхсамоуверен. Не безразличен. Нито дори презрителен. Нямаше лесни обяснения за този воин тоблакай. Щеше да е затворен в себе си, изцяло в себе си, докато не дойде време… да се види.
Но нищо нямаше да свърши добре, Сеймар Дев го знаеше. Нито цялото мъжество и сила на Карса Орлонг, нито онзи вечно напиращ порой, каквато беше волята на тоблакая; нито дори тази орда от духове, пленени в ножа, който тя сега държеше, и онези другите, които вървяха в сянката на тоблакая — душите на убитите пустинни божества и древни демони на пясъците и скалата — духове, които като нищо можеха да изригнат, да обкръжат своя бог (наистина ли беше това? Бог? Не знаеше) с цялата си сила. Не, нищо това нямаше да е важно накрая.
Ще убие Рулад Сенгар. Ще го убие трижди. Ще го убие десетократно. „И накрая ще падне с окървавен меч, и тогава ще дойде Икариум, най-последният.“
„За да започне всичко отначало.“
Карса Орлонг, сведен само до някакво име в списъка на убитите. Нищо повече от това. „За този необикновен воин. И това е, каквото шепнеш ти, Паднал, като свое свято верую. Величие, потенциал, обещание — всички те свършват накрая.“
„Дори твоят велик шампион, този ужасен, изтерзан Тайст Едур — виждаш го прекършен отново и отново. Захвърляш го обратно всеки път по-нищожен от онова, което е бил, и в същото време — с още повече сила в ръцете. Той е там, да, за всички нас. Силата и нейният прекършен обладетел, прекършен от силата си.“