Карса Орлонг се сепна и каза:
— Някой си е тръгнал.
Сеймар Дев примига.
— Какво?
Той се озъби.
— Икариум. Заминал е.
— Как така заминал? Къде?
— Това е без значение — отвърна тоблакаят. Погледна я. — Той знае.
— Какво знае, Карса Орлонг?
Воинът стана, усмивката му се разшири и разкриви безумните татуировки по лицето му.
— Че няма да е нужен.
— Карса…
— Ще разбереш кога, жено. Ще разбереш.
„Какво ще разбера, проклет да си?“
— Не биха го пуснали да си тръгне просто така — каза тя. — Трябва да е избил всички стражи. Карса, това е единственият ни шанс. Да излезем в града. Да зарежем всичко това…
— Ти не разбираш. Императорът не е нищо. Императорът, Сеймар Дев, не е онзи, когото той иска.
„Кой? Икариум? Не…“
— Карса Орлонг, що за тайна криеш? Какво знаеш за Сакатия бог?
Тоблакаят се изправи.
— Вече е почти призори. Почти е време.
— Карса, моля те…
— Ще гледаш ли?
— Длъжна ли съм?
Той я изгледа за миг, а следващите му думи я потресоха до дъното на душата й.
— Не си длъжна. Но ще си ми нужна, жено.
— Защо? — попита тя настойчиво, почти готова да заплаче.
— За да видиш. За да направиш каквото трябва да се направи, когато му дойде времето. — Вдиша дълбоко, доволен, извърна глава, гърдите му се издуха така, че й се стори, че ребрата ще изпращят. — Живея заради дни като тези.
И този път тя заплака.
„Величие, обещание, потенциал. О, Повалени боже, трябва ли така да споделиш с нас своята болка?“
— Жените винаги стават слаби веднъж месечно, нали?
— Върви при Гуглата, кучи син такъв.
— И бързо се гневят също.
Беше станала. Удряше с юмрук огромното му рамо.
Пет пъти, шест… той я хвана за китката, не толкова здраво, че да я заболи, но я спря, все едно я беше стегнала пранга.
Тя го изгледа с гняв.
И слава на боговете, той не се усмихваше.
Юмрукът й се отпусна и Сеймар Дев усети, че ще потъне в очите му. Виждаше ги сякаш за първи път. Неизмеримата им дълбина, яркия пламък в тях и радостта.
Карса Орлонг кимна.
— Сега е по-добре, Сеймар Дев.
— Високомерен глупак.
Той пусна ръката й.
— Всеки ден научавам все повече за жените. Благодарение на теб.
— Все още имаш много да учиш, Карса Орлонг. — Обърна се и избърса сълзите си.
— Да. И това пътуване ще приема с радост.
— Наистина би трябвало да те мразя — каза тя. — Сигурна съм, че повечето хора, които те срещат, рано или късно те намразват.
Тоблакаят изсумтя.
— Императорът със сигурност ще ме намрази.
— Значи трябва да дойда с теб, така ли? Да гледам как умираш.
Отвън се разнесоха викове.
— Открили са бягството — каза Карса Орлонг и взе меча си. — Скоро ще дойдат за нас. Готова ли си, Сеймар Дев?
— Не.
Видя, че краката й са прогнили от водата. Бели като кожата на труп, с провиснали късчета от зейналите червени рани. И когато тя ги придърпа под себе си на олтара, Блудния изведнъж осъзна нещо. За кипящото човешко гъмжило и жестокия му устрем през историята.
Устата му пресъхна. Той огледа вадичките вода по стените на подземието и каза:
— Надига се.
— Изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше — каза Пернатата вещица и заметна разсеяно мръсните кичури на някогашната си златиста коса. — Не си ли нетърпелив, скъпи мой боже? Тази империя скоро ще падне в краката ти. И… — усмихна се, оголвайки кафяви зъби — в моите.
„Да, в твоите, Перната вещице. В тези прогнили полумъртви израстъци, с които можеше да побегнеш. Отдавна. Империята коленичи и устни се издават напред. Целувка на цвете. Толкова хладна, толкова мека, а мирисът, о, мирисът…“
— Не е ли време? — попита тя с престорено свенлив поглед.
— За кое?
— Ти беше консорт. Разбираш от любов. Научи ме.
— Да те науча?
— Аз съм девственица. Никога не съм лягала нито с мъж, нито с жена.
— Лъжа — отвърна Блудния. — Грибна, хромият роб в селото на хиротите. Ти беше много млада. Той те насилваше. Често и грубо. Тъкмо това те направи такава, каквато си, Перната вещице.
И видя как се извърнаха плашливо очите й, видя намръщеното чело и разбра ужасната истина — че тя не помни. „Твърде млада, твърде наивна. А след това всеки миг е заровен в дълбока дупка, в ямата на душата й. Кълна се в Бездната, тя не помни!“
— Перната вещице…
— Върви си — каза тя. — Нищо не ми трябва от теб. Имам си Удинаас.
— Ти си загубила Удинаас. Никога не си го имала. Чуй, моля те…
— Той е жив! Жив е! Всички, които го искаха, са мъртви — сестрите, всички са мъртви! Можеш ли да си представиш?