— Я внимавай кого наричаш грозен — рече Пиносел, вдигна глава с усилие, пое си дълбоко дъх да се успокои и потупа с ръка косата си „вранско гнездо“. — Е, да. Имала съм и по-добри дни.
— И още как — изломоти Урсто.
— Чувала съм го това! И чия е вината, зурло?
— Само на тез, дет вече ги няма да ни се възхищават, чия.
— Точно!
Ормли погледна намръщено към езерото. Една огромна плоча се надигна със силен пукот и той неволно заотстъпва назад, стъпка, две.
— Излиза ли вече?
— Не — отвърна Урсто и примижа с едно око към пращящия лед. — Това ще да е оня, дето трябва да му върнеш пръста.
Обрамчилата езерото разтопена вода вече бълбукаше, вдигаше облаци тиня, някакво течение закръжи около твърдата ледена маса в средата. На кръг и на кръг, гигантски въртоп.
И изведнъж се разнесоха плясъци, облак водни пръски и сред него — човек: излезе с усилие на брега, кашляше, от него се стичаше кална вода. В едната си ръка стискаше прибран в ножница меч.
Пиносел, със светнали като диаманти очи, вдигна стомната и я размаха за тост.
— Слава на Спасителя! Слава на полуудавеното псе, дето храчи кал! — Викът премина в грак, тя се изкиска и отново отпи.
Ормли извади отсечения пръст от кесията си, пристъпи към коленичилия Брус Бедикт и попита:
— Това ли търсиш?
Имало беше време за сън, а след това — за болка. Нито едното, нито другото като че ли не бе продължило много дълго и сега Брис Бедикт, умрял от отрова в тронната зала на Вечния домицил, стоеше на четири крака до езеро с ледена вода. Трепереше и храчеше вода и тиня.
А някакъв мъж се беше навел над него и се опитваше да му даде отсечен пръст, подут и боядисан в розово.
Усещаше, че лявата му ръка стиска ножница, и знаеше, че е негова. Примига, огледа се и се увери, че мечът все още си е вътре. После отблъсна ръката на онзи с дара, седна в калта и пак се огледа.
Познато, да.
Мъжът до него отпусна топла длан на рамото му, сякаш искаше да спре треперенето му, и заговори тихо:
— Брис Бедикт. Техол скоро ще загине. Брис, брат ти се нуждае от теб.
И като се остави на мъжа да му помогне да стане, Брис извади меча си. Почти очакваше да види, че е ръждясал, безполезен — но не, оръжието лъщеше, току-що смазано.
— Почакай! — извика друг глас.
Мъжът, който крепеше Брис, се извърна.
— Какво има, Урсто?
— Демонът бог скоро ще се освободи! Попитай го!
— Какво да го попитам?
— Името! Питай го какво е името, проклет да си! Не можем да го прогоним без името му!
Брис изплю пясък от устата си. Помъчи се да помисли. Демон бог в леда, в леда, който се стапя. На мигове, преди да се освободи, на мигове от…
— Ай едеман на Извора — рече той. — Ай едеман тек велут’енан.
Мъжът до него изсумтя.
— Опитай се да го кажеш това пет пъти бързо! Блудния да ме вземе, само веднъж опитай!
Някой се кикотеше.
— Брис…
Той кимна. „Да. Техол.“
— Заведи ме. Заведи ме при него.
— Ще те заведа — обеща непознатият. — И пътьом ще ти обясня. Става ли?
Брис Бедикт, Спасителят на Празния трон, кимна.
— Представи си! — рече с шумна въздишка Пиносел. — Име на старата реч. О, и това ако не идва отдалеч!
— Престана ли вече да си пияна, дъвчице?
Тя се размърда, изправи се, пресегна се и дръпна мъжа си.
— Хайде.
— Но трябва да чакаме — да го прогоним с името!
— Имаме време. Дай да се качим горе на уличка „Лицето на червея“, да си вземем още една стомничка и да погледаме как едурът лази към нас като Костенурката на Бездната.
— Странно как този мит не оцеля — изсумтя Урсто.
По-плътна и студена сянка се плъзна над Ханан Мосаг и той спря да пълзи. Почти беше стигнал, да — там, където уличката се отваряше, видя две фигури, седнали небрежно на калдъръма, подпрени един на друг. Подаваха си стомна.
Жалки пияници, но може би подходящи за свидетели — на смъртта на тази велика империя. Първите, които щяха да умрат, при това. Съвсем на място.
Опита се да допълзи още по-близо, но една огромна ръка го сграбчи за наметалото малко под яката и го надигна от земята.
Той засъска, затърси силата си…
После бавно се обърна и видя нечовешко лице. Сивкавозелена сбръчкана кожа. Лъскави бивни, щръкнали от ъглите на устата. Очи с вертикални зеници, които го гледаха безизразно.
Зад него двамата пияници се смееха.