— Не задълго, подозирам, независимо от всичко. Изглеждате много решена.
Тя се усмихна, смая се колко странно й се стори. Кога за последен път се беше усмихвала? Не, нямаше да се връща към онова.
— Но трябва да внимавате — продължи старецът. — Я дайте да опитам аз.
— Благодаря — рече тя и се отдръпна да му отвори място.
Старецът хвана железния прът и просто го огъна.
Тя зяпна.
Той изруга, остави го настрана, после се наведе и зарови пръсти под едната страна на огромния каменен блок.
И дръпна изпод ръба, след това ръцете му отидоха от двете страни, надигна го с пухтене, завъртя се, залитна две крачки и го постави върху другите. Изправи се, изтупа прахта от ръцете си.
— Наемете двама младежи да го върнат на мястото му, като свършите.
— Как… о, добре. Но… Как разбрахте, че се каня да го върна на мястото му?
Той я погледна мълчаливо.
— Недей да скърбиш твърде дълго, Серен Педак. Ти си нужна. Животът ти е необходим.
А после се поклони и си тръгна.
Тя зяпна след него.
Сега трябваше да влезе вътре, да вземе каменното копие и меча му, да зарови оръжията под прага на своя дом, на своя ужасно пуст дом.
Но все пак се поколеба.
А старецът изведнъж се върна.
— Намерих Блудния — каза й. — Имахме да… обсъдим много неща. Така научих за теб и за станалото.
„Какво? Луд ли е този? Някой от новите фанатици на Блудния?“ Понечи да се обърне…
— Не, почакай! Серен Педак. Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало. Цени го, моля те. Серен Педак, цени го. Както и самата себе си. Моля те.
А когато си тръгна, думите му сякаш я бяха благословили по някакъв неведом начин.
„Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало…“
Неволно вдигна ръка и я сложи на корема си.
Скоро щеше да го прави много често.